Хари Харисън - Стоманеният плъх в танц със смъртта

Влязох вътре и четиримата млади мъже на масата вдигнаха глави. Новодошлият седеше на едно от наскоро освободените места. Поклатих мрачно глава и се отпуснах на един стол.

— Porkacoj ги хванаха. И двамата.

— Казах на Бил, че му трябват нови документи. Не ме послуша — отвърна русият — онзи, който беше дошъл с предупреждението. Той опъна пръсти, ставите му изпукаха, после вдигна бирата си. — Твоите документи сигурно са наред.

— С просрочена дата са — отвърнах мрачно, после махнах на сервитьорката.

— Тогава е трябвало да си останеш в Пенсиделфия — подхвърли един от другите, луничав младеж облечен с безвкусна риза в златно и зелено.

— Откъде разбра, че съм от Пенсиделфия? — попитах аз.

Той се засмя презрително.

— С такъв груб акцент откъде другаде може да си?

В отговор и аз вътрешно му се изсмях презрително. Ставаше все по-добре и по-добре. Имах компания като мен, която бягаше от военна служба, един от тях, който може би работеше за полицията, и роден дом. Нещата се оправяха. Зарових нос в бирата си.

— Трябва да си набавиш нови документи — каза добронамереният предупредител, може би полицейски информатор. Подсмръкнах.

— Тук е лесно. Но в Пенсиделфия това не може да се направи.

— Тук също е трудно. Освен ако нямаш подходящи контакти.

Изправих се.

— Трябва да вървя. Радвам се, че се запознахме, момчета.

Преди да изляза проверих да се уверя, че полицаите са си отишли. После излязох и зачаках. Миг по-късно новият ми приятел излезе и ми се усмихна.

— Умно. Няма нужда всички да знаят какво става. Казвам се Джак.

— Наричай ме Джим.

— Добро име, като всички, Джим. Колко можеш да дадеш?

— Не много. Имах лоша година.

— Ще те свържа с човека за три парчета. Той ще ти иска двайсет.

— Документите за самоличност не струват повече от десет. На теб се пада едно и половина.

— Не всички в дълбоката провинция са загубени, а? Дай ми моето и да тръгваме.

Платих му неговия дял, той се обърна напред, допрях върха на камата във врата му, точно под ухото и натиснах, докато пробих кожата. Когато му показах ножа с прясната капка кръв, той остана абсолютно неподвижен.

— Само малко предупреждение — казах. — Онези прасета чакаха да видят кого ще им посочиш. Това не е мой проблем. Но собствената ми кожа е. Разбрах, че играеш двойна игра. Играй честно с мен, иначе ще те намеря и ще те накълцам на парчета. Разбра ли?

— Разбрах… — отвърна той мрачно с треперещ глас. Прибрах ножа и го ударих по рамото.

— Харесваш ми, Джак. Бързо възприемаш.

Вървяхме, без да говорим. Надявах се, че си е направил верни заключения. Не обичах заплахите и когато бях заплашван, правех точно обратното на онова, което се искаше от мен. Но от опит знаех, че при дребните мошеници заплахите дават резултат. През част от времето.

Пътят ни минаваше покрай много други барове и Джак надзърташе във всеки един. Попадна на търсения човек в петия и ми махна да го последвам. Мястото беше тъмно, пълно с пушек. От всички страни гърмеше силна музика. Джак ме отведе в дъното на салона, в ниша, където музиката не беше толкова силна, колкото крещящите раирани дрехи, с които бе облечен един дебел мъж. Беше се отпуснал назад на тежък стол и пиеше отровна зелена напитка.

— Здравей, капитане — поздрави го моят водач.

— Умирай бързо, Джак. Не те искам тук.

— Не го казвай дори и на смях, капитане. Намерих ти добра сделка, мисия на милосърдие. Този младок е на крачка от казармата. Нуждае са от нов документ за самоличност.

Мъничките очички ме погледнаха.

— Колко имаш, младок?

— Джак каза едно и половина за него, десет за теб. Вече му платих неговия дял.

— Джак е лъжец. Дванайсет е цената и аз му давам неговия дял.

— Имаш ги.

Сделката се извърши моментално. Аз му дадох парите и той ми подаде мръсна пластмасова калъфка. Вътре имаше неясна снимка на младеж, който беше далеч от моята възраст, заедно с други жизнени факти, включително рождена дата доста различна от моята.

— Според този документ съм едва петнайсетгодишен! — възразих аз.

— Имаш детинска физиономия. Ще мине. Махни няколко години… иначе отиваш в казармата.

— Вече се чувствам по-млад. — Сложих документа в джоба си и станах. — Благодаря за помощта.

— На твоите услуги. Докато имаш с какво да плащаш.

Напуснах бара, пресякох улицата, намерих един тъмен вход и се пъхнах в него. Чаках малко, защото Джак излезе наскоро след мен. Тръгнах след него малко по-бързо. Настигнах го, той чу стъпките ми и се обърна.