Хари Харисън - Стоманеният плъх

Не забравих да направя и още нещо — да изпратя на травмирания кръчмар тлъста пачка пари; нали беше принуден да работи с ръка, окована в гипс. Той действително ме ядоса, но наказанието явно беше непропорционално на постъпката му. Този анонимен подарък пречисти съвестта ми и се почувствах доста по-добре.

Нощното посещение в кралската печатница ми даде желаната покана за бала. Мундирът ми седеше като излят, ботушите блестяха предизвикателно. Бях един от първите. Кралската маса съблазняваше с ястията си, а предстоящата работа дразнеше апетита ми. На Фрайбур се бе запазил архаичния обичай на баловете да се носят шпори и меч. Обременен от тази тежест, гърмейки като празна тенджера, се поклоних ниско на краля. Очите му блестяха и бяха толкова мътни, че това явно потвърждаваше истинността на слуховете, че не започва нищо, преди да се посъветва с бутилката. Откровено ненавиждаше тълпата и лицата, предпочитайки да се занимава с бръмбарите си — той беше любител-ентомолог, наистина без капка талант. Кралицата беше много по-приятна в разцвета на двайсетгодишната си красота. Мълвата гласеше, че до смърт са й омръзнали бръмбарите и че предпочита homo sapiens . За да проверя тази клевета, целувайки ръката й, аз едва-едва я стиснах. Тя ме погледна с учудване, в което имаше голяма доза интерес. Отправих се към бюфета.

Гостите продължаваха да идват. Наблюдението не ми пречеше да поглъщам храната и да опитвам вината. Зареждайки се доста добре, реших да си дам почивка, и се смесих с тълпата. Всички жени бяха предмет на най-голямото ми внимание. Повечето от тях бяха поласкани, както ми се струва, от новото ми привлекателно лице и потресаващия мундир, който явно ме отличаваше от местните типове. Разбра се, не смятах, че веднага ще открия следите на Ейнджълин, но все пак имаше някакъв шанс. Няколко жени бегло напомняха за нея, но беше достатъчно да чуя две-три думи от тях и веднага ставаше ясно, че това наистина е синя кръв, а не моята малка междузвездна убийца. Задачата малко се опростяваше от това, че понятието за красота на Фрайбур се свързва с обилието на плът, а Ейнджълин изглеждаше по съвсем друг начин. Тръгнах обратно към бара.

— Последвайте ме! Кралска заповед! — изхриптя в ухото ми пресипнал глас и груба ръка ме хвана за ръкава.

— Пусни ми ръкава или ще изравня мутрата ти — стреснах го аз на своето местелдроско наречие. Той ме пусна сякаш се опари и отстъпи, целият почервенял. — Така е по-добре — добавих аз, прекъсвайки го. — Кой иска да ме види? Кралят?

— Нейно величество кралицата — просъска той през зъби.

— Много добре. Аз също искам да я видя. Води ме — пробивах си път през тълпата, а приятелят ми се мъкнеше отзад, опитвайки се да ме догони. Стигнах групата, обкръжаващата кралица Хелга, и го пуснах задъхан да мине отпред.

— Ваше величество, това е барон…

— Граф, а не барон — прекъснах го аз. — Граф Брант Дийбщол, от беден провинциален род, с намалени права преди един век благодарение на подлите мошеници, князете. — Погледнах сурово водача си, като че ли той лично бе участвал в древния заговор, и той отчаяно почервеня.

— Какви награди имате, граф Брант? — попита кралицата с нисък глас, който породи в мен образа на мъгливо утро. Тя посочи мъжествените ми гърди, накичени с дрънкулки, които изрових сутринта при антикваря.

— Галактични медали, ваше величество. Може ли да разчита на някакво повишаване тук, на Фрайбур, по-малкият син на провинциален дворянин? Ето защо си избрах служба далеч от планетата и прекарах най-хубавите години от живота си в Звездната Гвардия, а там сраженията, пленът, звездните абордажи са в реда на нещата. А с този тук действително мога да се гордея… — показах невзрачна дрънкулка между останалите блестящи. — Това е Звезда, най-висшата награда в Гвардията — взех звездата в ръка и я погалих с дълъг проникновен поглед. В действителност мисля, че това беше гвардейски знак за свръхсрочна служба или нещо от този род.

— Прекрасно — каза кралицата. Тя разбираше от медали не повече, отколкото от дрехи, но какво може да се очаква от тези затънтени планети.

— Да — съгласих се аз. — Не обичам да описвам историята на медалите си, но ако имам кралска заповед за това… — това беше казано срамежливо. Лъжейки ги за подвизите си, възбудих интерес и се надявах, че разговорът за мен ще стигне до ушите на Ейнджълин, където и да се крие. Като почувствах, че се изчерпах, се върнах в бара.

Измислените си истории разказвах на всеки, когото можех да хвана. Повечето ме слушаха с удоволствие, смееха се с мен, а смехът в двора беше рядко явление. Единственият, който не се наслаждаваше на това, бях аз. Ако отначало планът ми изглеждаше добър, то колкото по-далеч отивах, толкова по-малко ми харесваше. Можех с месеци да се въртя около тези дворцови идиоти без ни най-малката надежда да се приближа до Ейнджълин. Трябваше да ускоря нещата. В главата му се въртеше една мисъл, но тя граничеше с безумие. Ако работата не пропадне, ще бъда или убит, или завинаги отстранен от обществото. С последното лесно бих се примирил, но висшето общество ми помагаше да намеря своята любима плячка. Ако всичко се уреди, търсенията значително щяха да се опростят. Реших да хвърля две монети и, разбира се, спечелих, тъй като непечелившата бях скрил още преди хвърлянето. Ще действам.