Хари Харисън - Стоманеният плъх

Когато се удариха на дъното, се събудих окончателно и седнах в леглото, поразен от страшната истина.

Щеше да ми потрябва цялата ми сила и воля — и още нещо — за да го направя.

Ако исках да я намеря, трябваше да стана луд.

На студената утринна светлина идеята не изглеждаше по-привлекателна, но не стана и по-малко очевидна. Можех да избирам: да го направя или да не го направя. Нямаше съмнение, че признаците за ненормалност явно бяха налице и в Ейнджълин. Всичките й действия бяха белязани с печата на противоестествено безразличие към човешкия живот. Тя убиваше равнодушно или с удоволствие, но винаги с пълно безразличие към хората. Съмнявам се дали знае колко убийства е извършила през живота си. Според стандартите й аз съм редови любител. Не съм убивал и освен това в моята дейност рядко възникваше такава необходимост.

Да, да — ди Грийс никога не бе убивал! Няма от какво да се срамувам — напротив. Ценях човешкия живот, това е единствената неделима величина във Вселената. А Ейнджълин ценеше само себе си, желанията си и нищо повече. Следвайки пътя на формиране на личността й, пресъздадох начина на мислене, който й бе присъщ.

Не бе толкова трудно, колкото изглежда, поне теоретично. Имах определен опит в работата с психометрични наркотици и добре познавах възможностите им. Вековете изследвания са позволили да се създадат лекарства, които могат да стимулират в пациента всякакъв начин на мислене. Искате да станете за една седмица параноик? Заповядайте, вземете едно хапче и ще почувствате какво е това. Някои наистина взимат. А това за по-друго усещане, с други думи удоволствие, но тези хапчета не бяха за мен. Необходими бяха невероятно основателни причини, за да ме накарат да се реша на това, мен, човека с деликатно сиво вещество. Например търсенето на Ейнджълин.

Наистина прекрасно свойство на всички тези психосоматични препарати беше тяхното временно действие. Когато лекарството се разтвори, халюцинациите изчезват. Надявах се на това. В нито една от прочетените от мен книги не се споменаваше за тази дяволска извара, която трябваше да приготвя сам. Това беше титанична работа — да търсиш в книга описанията на всички тези очарователни навици на Ейнджълин и да намираш всеки съответен психологичен образец. В процеса на този анализ даже ми потрябва професионална помощ, без да упоменавам, разбира се, за истинските си цели. В края на краищата пред мен стоеше колба с леко димяща течност и магнитофон, където беше поставена лента със стимулиращи изказвания, която щеше да се върти докато лекарството действа. Оставаше само да събера цялото си мъжество, както казват класиците. В действителност това не беше всичко, исках да взема още някакви предпазни мерки. Наех стая в евтин хотел и помолих да не ме безпокоят. Тъй като се решавах за първи път на подобна постъпка и не знаех как ще се държи психиката ми, оставих около мен няколко бележки. След няколко часа подобни приготовления разбрах, че започвам да отлагам.

— Да, не е лесно доброволно да станеш луд — казах аз на своето бледо отражение в огледалото. Отражението беше съгласно, въпреки това и двамата навихме ръкави и приготвихме големи инжекции. — Е, да видим какво ще стане — казах аз, внимателно вкарвайки иглата във вената си и натискайки до основата буталото.

Резултатът беше обезкуражителен, да не кажа нещо повече, появи се звън в ушите и болка в главата, които минаха бързо и всичко стана както преди. Разбрах, че трябва да се заема с нещо и седнах да чета вестник, докато не се уморих. Настъпи разочарование. Отидох да си легна и включих магнетофона, който меко шепнеше в ушите ми сентенции като: „Ти си най-добрият от всички и го знаеш, а хората, които не го знаят, трябва да се пазят“ или „Те са глупаци, всички са глупаци, няма по-умен от теб на света“.

Леглото ми беше неудобно, слушалките се забиваха в ушите ми, а глупавият ми глас ме изкарваше от себе си. Нищо не се промени, експериментът се оказа напразен и неуспехът ме ядоса. Счупих слушалките и ми стана по-леко, още по-леко ми стана, след като смачках магнетофонната лента.

Няколко дена не се бръснех, четината скърцаше под ръката ми. Втрих в бузите си крем, погледнах в огледалото и за първи път останах поразен. Новото лице ми подхождаше много повече от старото. Грешка при раждането или уродството на родителите ми — дълбоко ги ненавиждах, тъй като единственото полезно, което са направили, това е че са ме родили — ми бяха дали лице, което не съответства на личността ми. Новото беше по-добро. От една страна, по-красиво, а от друга — по-строго. Трябва да благодаря на доктор Волф за тази работа. Да му благодаря с куршум. Това щеше да бъде гаранция, че никой на света нямаше да ме проследи. Вероятно съм имал температура или съм получил слънчев удар, след като съм му позволил да замине жив.