Хари Харисън: Отмъщението на стоманения плъх

— Като оставим настрана съдържащата се в нея объркана и отвратителна метафора, мисля, че идеята е самоубийствена. Вместо това бихме могли…

— Ще заминеш, от това не можеш да се измъкнеш, Хлъзгави Джим.

Опитах, но нищо не излезе. Дадоха ми копия от всички известни детайли, записаха езика им върху мозъчната кора и ми пробутаха шперц за кораб-разузнавач, който да ме достави там. Мрачно се върнах в квартирата ни, където Анжела се бе уморила да се занимава с косите си и хвърляше нож в мишена с размер на глава на противоположната стена. Дори с ниско хвърляне, след бързо изваждане на ножа от ножницата, тя можеше да порази черната точка на всяко око.

— Да окача ли снимката на Инскин? — предложих аз. — Ще бъде по-интересна мишена за теб, такава, от която ще получиш в много по-голяма степен удоволствие.

— Този зъл старец изпраща мъжа ми на задание?

— Този мръсен стар козел се опитва да ме изпрати на място, където сигурно ще ме убият. Задачата е толкова абсолютно секретна, че не мога да разкажа за нея на нито една жива душа, особено пък на теб, така че ето ти документите, прочети ги сама.

Докато тя се занимаваше с тях, пъхнах записа на клизантския език в копирната машина. Тя записа материала върху мозъчната кора на главния ми мозък, без скучния и отнемащ време учебен процес. Първата серия щеше да бъде примерно около половин час, с дузина закрепващи серии след това. Крайният резултат бе, че ще говоря на този език с адско главоболие от цялото това опипване на синапсите ми от електродите. Но докато машината работеше, имаше период на пълно безсъзнание, а именно това в дадения момент и исках. Наместих шлема на ушите си, настаних се в леглото и натиснах копчето. Мина известно време и Анжела внимателно свали шлема и ми връчи хапче. Глътнах го и държах очите си затворени, докато болката не спря. Меки устни ме целунаха.

— Ще се опитат да те убият, но ти няма да им позволиш. Ще им се надсмееш и ще победиш, а един прекрасен ден ще заемеш мястото на Инскин — едва-едва отворих очи и видях тържественото изражение на лицето й.

— Ще се появя вкъщи с щит или на щит! Ще бъдат ли гърдите ми в кръстове или главата ми в храстите? Тревожиш ли се за мен?

— Постоянно. Но такава е участта на жените. Аз, разбира се, не мога да застана на пътя на кариерата ти.

— Дори не знаех за нея, докато току-що не ми съобщи.

— И ще направя всичко, за да ти помогна.

— Няма да можеш да тръгнеш с мен поради една много важна и възпираща причина.

— Знам това. Но през цялото време в душата си ще бъда с теб. Как възнамеряваш да кацнеш на тази планета?

— Ще се кача на борда на своя бърз кораб-изтребител, ще изляза направо и бързо на радарния екран, ще профуча през атмосферата и…

— И ще бъдеш разложен на съставните си атоми. Ето, прочети този рапорт на един, който е оцелял от последния кораб, пробвал такова преминаване.

Прочетох го. Беше много угнетяващ. Хвърлих го обратно в купчината при другите.

— Разбрах предупреждението. Тази планета изглежда е милитаризирана до крайност. Хващам се на бас, че дори домашните им животни носят мундири. Да караш така направо, значи да подхождаш към хората с техните собствени условия, да ги конкурираш в области, където са най-добре организирани. Срещу какво не са подготвени? Ами срещу кражба, мазен подход, прикриващ хитра атака. Плъзгаш се, проникваш, действаш и изкореняваш.

— Това започна да не ми харесва — намръщи се моят ангел. — Ще се погрижиш за себе си, нали, Джим? Не мисля, че тревогата ще ми е от полза в сегашното ми състояние.

— Ако искаш да се тревожиш, то се тревожи за тази нещастна планета, на която отива Хлъзгавия Джим. Край на нейните завоевания, може да се каже, че с тях е свършено.

Целунах я звучно и излязох с високо вдигната глава и изправени рамене, като исках поне за минута, поне за десета от секундата да бъда толкова сигурен в себе си, колкото изглеждах. Заданието щеше да бъде много тежко.

Планът ми беше подробен, приготовленията — сложни, операцията — гигантска. Получих от Инскин нещо повече от един протяжен вик поради стойността на проекта ми и без да се вслушвам в тези викове, планирах всичко по подобаващ начин. Та нали примката бе на моя врат, не на неговия, и залагах всичко, което можех, за да гарантирам телесното си оцеляване. Но в крайна сметка дори и най-съвършеният план има своя край, последните детайли се доуточняват, отдават се финални команди. И овенчето го повеждат към кланицата.