Хари Харисън - Отмъщението на стоманения плъх

— Какво има в него?

— Военно оръжие…

Раздадоха се приглушени викове, а един от тях започна да се оглежда сякаш търсеше пистолет, за да ме застреля на място. Продължих, като заеквах.

— Но, господа, трябва да ме разберете, именно поради тази причина дойдох на забележителната ви планета. Фирмата ми — „Фанчолето-Мушиар Лимитед“ — е стар и многоуважаван производител на оръжие в областта на военната електроника. Това са образци, които са крайно чувствителни. Отварянето на куфара е възможно само в присъствието на специалист по въоръженията.

— Аз съм специалист по въоръженията — заяви един от мъчителите ми, като направи крачка напред.

Още преди му обърнах внимание, поради плешивата му глава и зловещия белег, държащ окото му във вечно намигане.

— Радвам се да се запозная с вас, сър. Аз съм Пас Ратунков.

Името не му направи впечатление и той не се представи.

— Ако може да получа халката с ключовете си, ще отворя гореназвания куфар и ще демонстрирам съдържанието му.

Преди да ми разрешат да пристъпя, те нагласиха видеокамера.

Отворих капака и го отметнах назад. Специалистът по въоръженията огледа с горящ поглед компонентите в меки гнезда, но аз обясних:

— Фирмата ми е създател и единствен производител на мини с памет и дистанционен детонатор. Няма друга такава мина, толкова компактна и многостранна като нашата.

За да извадя детонатора от гнездото му, използвах пинсета — толкова миниатюрен беше той.

— Това е най-малкият детонатор, предназначен за използване в малки оръжия като пистолета. Изстрелът активизира детонатора, който след това взривява заряда в куршума, когато се приближава към мишената на предварително зададено разстояние. Това е друг детонатор, много остроумен, предназначен за приложение в тежко оръдие или ракети.

Всички нетърпеливо се наведоха напред, когато посочих капсулата „ПАМ-4“ и обърнах внимание на изключителните й достойнства.

— Цялата конструкция е твърда субстанция, способна да се съпротивлява на невероятно натоварване от порядъка на хиляда „G“ и на масивни удари. Тя може да бъде програмирана да детонира предварително, само когато приближи специфичната цел, или пък се програмира външно, по електронен път по всяко време до изстрела. Съдържа отделни вериги, изпълняващи функциите на сортировчици, които предотвратяват взрива в близост до дружествени обекти. Наистина е уникална.

Внимателно я сложих обратно и затворих капака на куфара. По реда зрители премина тежко въздишане. Това беше нещо, което действително им харесваше. Специалистът по въоръженията взе куфара.

— Ще ви бъде предоставен, когато се наложи да го демонстрирате.

Проверката неохотно тръгна към края си. Детонатора беше кулминацията на обиска и нищо не можеше да се сравни с това. Поразвлякоха се малко, изстисквайки тубичките и опустошавайки бурканчетата в тоалетната ми чанта, но правеха това без желание. Когато накрая се умориха, струпаха всичко накуп и ми хвърлиха нови дрехи.

— Четири и половина минути за обличане — каза инспекторът на изхода. — Донесете куфарите.

Дрехите ми в никакъв случай не можеха да бъдат наречени супермодерни. Долното бельо и тям подобните бяха в скучен утилитарен сив цвят и направени от плат, който се триеше като смес от смлян боклук и гласпапир. Въздъхнах и се облякох. Горното бельо беше от типа на някакъв комбинезон, който ме правеше да изглеждам като някакъв вид мутант на гигантска оса поради широките тъмножълти ивици. Но щом облеклото на клизантците бе именно такова, това ще нося и аз. Не че имах голям избор. Взех двата куфара с остри дръжки, които се врязаха в дланите ми, и излязох през отворената врата.

— Колата — каза ми пазачът навън, като ми посочи стоящата наблизо кола с прозрачен покрив и без шофьор. Сега се намирахме в голяма зала, боядисана във все същия сив цвят. Страничната врата се отвори при приближаването ми.

— Ще се радвам да се възползвам от колата — усмихнах се аз, — но къде отиваме?

— Колата знае, качвай се.

Не са най-остроумните събеседници в Галактиката. Хвърлих в нея куфарите и седнах. Вратата, скърцайки, се затвори и светнаха няколко светлинки на роботошофьора. Потеглихме напред и тежките врати се отвориха пред нас, и още врати, и още, всичките достатъчно дебели, за да зазидат трезор на банка. След последните врати излетяхме на чист въздух и стиснах очи от блесналите слънчеви лъчи. С голям интерес започнах да наблюдавам носещия се покрай нас пейзаж.