Хари Харисън - Отмъщението на стоманения плъх

Отдалеч зави първата сирена. Изпотих се още повече. Безразлични към хората, боклуджиите продължаваха работата си.

Надзирателят беше облечен с тъмнозелен мундир, несъмнено символизиращ занаята му. Той се закопчаваше само с един цип, който разкопчах, а след това започнах да се мъча със свалянето на дрехите от обемистото му неподатливо туловище. В същото време сирените се приближаваха и трябваше да спра, за да събуя ботушите му, защото панталоните не можеха да бъдат свалени — операция, която не донесе нищо.

Ехото от сирената страшно се отразяваше от стената на служебната улица и наблизо ефектно изскърцаха спирачки.

С трескава бързина навлякох мундира върху собствените си дрехи на оса и закопчах ципа. Хванах камшика и ударих най-близкия робот право по сачмения лагер.

— Пъхни този човек във варела — изкомандвах аз и отстъпих назад, когато той хвана бившия си господар.

Хората едва бяха изчезнали от поглед, когато налетя първият от войниците в червени мундири.

— Чужденец! — викнах аз и махнах с камшика към края на улицата. — Изтича натам, преди да успея да го спра.

Войниците също се движеха много бързо и това беше много добре, защото ботушите все още лежаха на улицата. Хвърлих ги във варела след бившия им собственик и изплющях с камшика към половин дузината си роботи.

— Към следващия участък! — заповядах аз. — Ходом марш!

Надявах се, че са програмирани за постоянен маршрут и не сбърках. Роботът-камион се движеше отпред, а останалите след него. Аз вървях отзад с приготвен камшик. Малката процесия излезе на натъпканата с полицаи и войници улица.

Бронирани коли лавираха наоколо, а шофьорите ругаеха. Верният ми отряд роботи тръгна през улицата в цялата тази суматоха, докато в същото бреме аз, с парализирана усмивка, подтичвах отзад. Страхувах се, че ако предприема и най-малкия опит да изменя заповедта, механичната ми бригада ще направи седяща стачка направо на улицата. Минахме покрай изоставената ми кола точно когато помагаха на бившия ми приятел да се измъкне от нея. Обърнах се с гръб към него и се опитах да игнорирам възникналия хлад в гърба. Ако ме познае…

Първият робот зави в друга служебна улица, а аз се тътрех зад тях така, че в последствие се чувствах сякаш съм ходил два дни в пустиня. Най-после бях в относителна безопасност. Макар денят да беше прохладен, бях вир вода. Подпрях се на стената да си почина, докато роботите ми опустошаваха варелите. На улицата отново се появиха много коли, а над главата ми ревяха реактивни двигатели. Охо, те определено ми доскучаха.

А по-нататък? Хубав въпрос. Сега вече много скоро, когато не бъдат намерени никакви следи от беглеца, някой ще си спомни за единствения свидетел на бягството. И ще поискат отново да поговорят с надзирателя на роботите. Преди да настъпи този момент трябва да съм на друго място. Но къде? Активите ми бяха много ограничени: колекция роботи-асенизатори, трудолюбиво тракащи, се занимаваха с работата си; два мундира — един върху друг, всеки от които ме правеше белязан, и електронен камшик, годен само за роботи, генерираният в него ток беше достатъчен, за да затвори релето, отменящо предишната заповед. Какво да правя?

Зад мен се раздаде скърцане и се дръпнах настрани, когато се отвори ръждива врата. Навън се показа главата на дебелак с бяло боне.

— Тук имам още един варел за теб, Слободан — каза той, след това подозрително ме огледа. — Ти не си Слободан.

— Прав сте. Слободан е някой друг. И е на някое друго място. Сваля килограми в болницата. Затова ме сложиха, все още съм новак в професията.

Удобният случай май ми се навираше в ръцете! Говорех бързо, а мислех още по-бързо. На отминатата преди малко улица имаше още суетене, но тук никой не поглеждаше. Изплющях с камшика по предавателната кутия на най-близкия робот и му заповядах да ме следва.

Белият калпак отново се гмурна вътре, след него аз, а след мен и роботът в кухнята. Голяма, явно ресторантска, и там нямаше никой повече.

— Кога отваряте заведението? — попитах аз. — От тази работа ми се появи зверски апетит.

— До довечера няма да отворим. Ей! Заповядай на този робот да не ходи след мен и вземи оттук боклука.

Готвачът кръжеше, отстъпвайки по помещението с вярно следващия го робот, на когото незабелязано дадох заповед да не се отделя от дебелака. Представляваха прекрасна двойка.

— Робот — изкомандвах аз, — престани да тичаш след него, а просто го хвани така, че да не може да се движи.