Хари Харисън - Отмъщението на стоманения плъх

На третия ден я намерих. Това беше една от възможностите, разглеждани предварително, и се оказа най-добрата — съставих съответните планове и, усмихвайки се, заспах. Бях сигурен, че усмивката ми е забелязана от камерите с инфрачервени лъчи, но какво може да се прочете по една усмивка?

Четвъртият ден започна като всички предишни — с донесената в стаята ми закуска.

— Охо, днес нещо съм гладен — казах аз на сърдито гледащия готвач. — Работата трябва да е във веселото настроение на прекрасната ви планета. Смятам, че трябва да хапна още.

Изядох още една закуска. Не е известно кога ще мога отново да утоля глада си, за това бе необходимо да се подкрепя малко по-така.

Последва стандартната търговска суета. Излязохме от хотела в определения час и ни очакваше кола. Тя веднага тръгна по обичайния маршрут към военното ведомство, където демонстрирах детонаторите на фирмата „Фанчолето-Мушиар Лимитед“. Бяха унищожени множество мишени и днес реда си чакаха следващите. Всичко това беше хубаво развлечение.

Излязохме от тунела на главния път, помотахме се по него и завихме в странична уличка, водеща към нашата цел. Уличното движение тук винаги беше малко интензивно, малко бяха и пешеходците. Превъзходно. Мяркаха се улица след улица и чувствах как се завързва познатият възел на напрежението. Всичко или нищо. Хлъзгави Джим, ето че започнахме…

— Ап-чхи — казах аз, като ми се стори с необходимия реализъм и се опитах да взема носната си кърпа. Паков стана подозрителен.

— Малко прах в носа — обясних аз. — Знаете как става това. Кажете, ето там, вижте, това не е ли случайно уважаемият генерал Трогбарт?

Паков беше добре обучен, очите му само за миг се стрелнаха настрани, преди да се върнат към мен. Но мигът беше всичко, което ми бе нужно. В носната си кърпа имах завързани в стълбче монети: единственото оръжие, което успях да си направя под постоянно бдящото око на властта. Сглобих го монета по монета през нощта, под одеялото. Когато очите се отместиха, ръката ми удари с твърдото стълбче монети късата дъгичка, завършваща на веждата на Паков. Той омекна с приглушен стон.

Все още падаше, а аз вече подадох сигнал за аварийно спиране, навеждайки се през седалката и натискайки необходимото копче. Моторът заглъхна, спирачките изскърцаха и спряхме. На не повече от дузина крачки от избраното място. В десятката! В същия миг изскочих и се затичах.

На контролния пулт вероятно светна сигнал за тревога — в колата имаше маса всевиждащи очи. Силите на врага бяха пуснати в ход точно в мига, в който се освободиха и моите. Всичко, което имах, бяха няколко секунди, а може би и минута, преди да довтасат войници и да ме хванат.

Ще ми стигне ли времето?

Наведох глава, летейки, се пъхнах в тесен проход на служебна улица, който минаваше зад редица здания и излизаше на другата улица. Тук работеха роботи — товареха боклук във варели, но те ме игнорираха, когато тичах, защото бяха от простия М-тип, непрограмирани за нищо друго, освен за работа.

Надзирателят на роботите бе друга работа. Той беше човек и държеше електронен камшик — за подканване на роботите. Камшикът щракна и разсече въздуха до мен, а токът ме загъделичка в бедрото.

Беше, меко казано, шоков, но едва го почувствах. Поддържаното напрежение бе ниско, предназначено да подканва роботите, а не да унищожава мозъчните им вериги. Хванах камшика и го издърпах силно към себе си.

Разбира се, всичко протичаше по плана ми. Виждах този надзирател с бригадата му всеки ден на това място, когато минавахме с колата: Клизант обичаше утъпканите пътеки. Можеше смело да се разчита, че надзирателят на роботите — индивид с дебел врат и бандитска физиономия — ще се хвърли да гони бягащия чужденец, и той постъпи точно както се надявах.

Дърпайки към себе си камшика, го накарах да загуби равновесие и той полетя към мен с провиснала челюст. Нанесох му страшен ъперкът право в тази увиснала челюст.

Той отметна глава, изръмжа нещо и се хвърли върху мен с ръце, готови да стискат и разкъсват.

Това не беше по плана. Трябваше веднага да падне, за да свърша останалата си работа, преди да пристигне кавалерията. Откъде можех да зная, че не само мозъкът, но и конструкцията му е друга? Отстъпих настрани, пръстите му стиснаха въздуха и аз започнах да се потя. Времето летеше катастрофално бързо. Трябваше възможно най-бързо да накарам това туловище да падне в безсъзнание.

И го накарах. Начинът не беше от най-изящните, но подейства. Подложих му крак, когато отново скочи, а след това аз се метнах на гърба му и го обяздих, ускорявайки падането му на земята. Хванах главата му и започнах да я млатя в настилката. Бяха нужни три яки удара — страхувах се, че настилката ще се продъни, когато надзирателят изпъшка и се отпусна.