Хари Харисън: Отмъщението на стоманения плъх

Обърна се и имах безразсъдството да му извикам:

— Но, сър, куфарите са прекалено тежки, за да ги отнеса наведнъж всичките.

Този път той ме огледа със студен пронизващ поглед, който не предвещаваше нищо добро и многозначително намести на рамото си гаусовката.

— Количка — изръмжа той накрая и посочи с пръст към противоположния край на затворническия двор.

Покорно тръгнах в указаната посока. Това беше ефективно моторизирана количка-платформа, движеща се на малки колелца. Бързо натоварих на нея целия си багаж и потърсих с поглед своя гид. Той стоеше пред отворената врата, още повече приближил пръста си към спусъка. Електромоторът изви на бесни обороти и аз в галоп се понесох след тази играчка към вратата.

Започна проверката.

Колко е лесно да се каже. Но това беше изявление от типа на: „Хвърлих атомна бомба, и тя гръмна“. Това беше най-детайлната и щателна проверка, през която съм минавал някога, и бях извънредно щастлив, че първи открих тази отверка.

В гладкостенната антисептична стая чакаха десет човека. Шест се заеха с багажа ми, докато в същото време четирима други се захванаха с мен. Първото, което направиха, бе да ме оставят така, както ме е родила майка ми, и да заложат под флуороскоп. След няколко секунди вече се съвещаваха по повод на отпечатъците от пломбите на зъбите ми. Дружно решиха, че една от тях е прекалено голяма и има неправилна форма. Появи се комплект зъболекарски инструменти с много зловещ вид и за миг пломбата беше свалена. Докато зъбът се пълнеше с емайл — не мога да не го призная — изследваха първоначалната пломба със спектроскоп. Не изглеждаха нито мрачни, нито ликуващи, когато металното съдържание се оказа общоприето в зъболекарската практика. Обискът продължаваше.

Докато сондираха розовата ми личност, един от инквизиторите се зае с пачката документи. Повечето от тях бяха псиграми, изпратени след заявлението ми за кацане. Провериха за фирмата „Фанчолето-Мушиар Лимитед“, поговориха с работодателите ми и получиха всички подробности за работата ми. Добре, че всичко беше законно. Отговорих правилно на всички въпроси, като вмъкнах неуместни звуци само два пъти, когато физическото изследване засегна някои особено чувствителни места. Всичко изглежда мина добре, поне в крайна сметка досието беше затворено и оставено настрани.

Докато това ставаше, хвърлях поглед към багажа си. Той пострада повече от мен. Всеки куфар беше отворен и опустошен, съдържанието му беше разхвърляно по белите маси, а куфарите разделени на малки парченца: шевовете бяха разпрани, ключалките свалени, дръжките отвинтени. А получените парцали бяха разположени в найлонови чували, снабдени с номера, и оставени на съхранение. Несъмнено за следваща, по-щателна проверка. Огледаха дрехите ми през микроскоп и ги оставиха настрани — до отлитането ми от тази планета повече няма да ги видя.

— Ще ви бъдат дадени хубави клизантски дрехи — обясни един от инквизиторите ми. — Голямо удоволствие е да се носят.

Много се съмнявах в това, но премълчах.

— Това религиозен символ ли е? — попита друг, който с края на пръстите си държеше снимка.

— Това е снимка на жена ми.

— Разрешават се само религиозни символи.

— За мен тя е нещо като ангел.

Поблъскаха си малко главите над това, но все пак ми разрешиха да запазя снимката. Не че можеше да се носи такава смъртоносна вещ, като оригинала. Взеха я и бързо ми връчиха копие от нея. На него Анжела сякаш се мръщеше, а може би това бе само в моето въображение.

— Всичките ви лични вещи, удостоверение и така нататък ще ви бъдат върнати при заминаването ви — студено ме уведомиха. — Намирайки се на Клизант, ще носите местни дрехи и ще спазвате местните обичаи. Ето личните ви принадлежности.

Бяха ми посочени три много полезни и некрасиви неща от гардероба.

— А ето и удостоверението за самоличността ви.

Взех го щастлив, че ми е гарантирано съществуване, но все още бях гол и започваше да ми става студено.

— Какво има в този заключен куфар? — извика един от проверяващите с очакващ звън в гласа, като хрътка, пусната по следа. Всички прекъснаха работата си и се приближиха към мен, когато получих за проверка инкриминирания ми куфар. Изразът на лицата им доказваше, че всеки мой отговор ще бъде оценен като признание в престъпност и след него ще последва смъртна присъда.

Разреших си да пораболепнича малко и затворих очи.

— Господа, не съм направил нищо лошо — заплаках аз.