Хари Харисън - Отмъщението на стоманения плъх

— Веднага — откликна тя, тичайки. Надеждно момиче ни е Бейз. Започнах да се ровя в контейнера със снаряжението.

До разсъмване оставаха само два часа, когато бяхме готови за потегляне. Завърших разработката на своята част от операцията, но да се подготви бягството след това не беше толкова лесно. Октагон много приличаше на крепост, като имам предвид малките сили, които можехме да съберем. И много ни пречеше отсъствието на каквито и да е въздушни машини и тежко оръжие. По въздух или по земя, изглежда не съществуваше никакъв изход, но именно един от ремонтните работници, открит и измъкнат от нас, с трепереща ръка отбеляза на плана спасителния проход.

— Кабелният канат, мадам и сър, минава под улицата и под стените и излиза в субвход 17. Големият тунел за кабели, телефони и всичко такова.

— Той, разбира се, ще гъмжи от бъгове — забелязах аз. — Но ако правилно планираме всичко, то това няма да има никакво значение. Запишете, лейди, защото не обичам да се повтарям. Ето как ще премине тази операция.

След като бяха направени и последните приготовления, до разсъмване оставаха двайсет минути и целият се покрих със студена пот. Предните части вече излизаха на изходна позиция, когато звъннах на Край. Веднага ни съединиха и заговорих, преди той да успее да каже каквото и да е.

— Искам незабавно да видя Анжела и да поговоря с нея, искам да бъда сигурен, че е цяла и невредима.

Той не спори. Очакваше го. Анжела се появи на екрана в костюма на Ева и видях на врата й този омразен нашийник с кабели, отиващи нагоре.

— Всичко ли е наред с теб?

— Толкова прекрасно, колкото е възможно в такъв вид, в това положение и в едно помещение с тази твар.

— Нищо ли не ти сториха?

— Засега нищо, без да смятаме това, че ме съблякоха насила и вързаха на врата ми този нашийник, прикрепяйки кабелите към тавана, така че да не мога да избягам. Но можеш да си представиш какви заплахи изказваше този отвратителен субект. Не мисля, че бих могла да живея дори и минута с такъв мозък.

Тя застина, очите й изпъкнаха, макар да не се затвориха — Край й направи инжекция за нервно мъчение. В този момент разбрах, че ако ми попадне в ръцете, ще дойде краят му. Лицето му отново се появи на екрана и с усилие, на което никога не съм се смятал за способен, спокойно го гледах и мълчах.

— Сега ще се явиш при мен, ди Грийс, и ще се предадеш. Останаха ти само няколко минути. Знаеш какво ще направя с жена ти, ако не се явиш. Ако се предадеш, веднага ще я пуснат.

— Какви гаранции ми давате, че ще удържите на думата си?

— Никакви! Но ти нямаш избор, нали така?

— Ще бъда там — казах аз колкото може по-спокойно и изключих видеофона не преди да чуя как Анжела ми викна зад кадър: — Не!

— Дрехите ми изсъхнаха ли вече? — попитах аз, сваляйки фанелката си и ботушите.

— След малко ще бъдат напълно сухи — каза Бейз. Тя и още едно момиче държаха микровълнови уреди за сушене над клизантската униформа, която си избрах за този случай. Намокриха я във химическа вана и сега я подлагаха на принудително сушене.

— Достатъчно! Не можем да чакаме повече.

Оставаха няколко влажни петна, но това нямаше никакво значение. Пред хотела ни чакаше катер с гърмящ мотор. Засега всичко вървеше добре. А на брега стоеше колата, с доктор Мутфак на задната седалка, държащ чантата си на колене и мърморещ нещо под нос.

— Това не ми харесва — изръмжа той. — Това е нарушение на лекарския ми етичен кодекс.

— Войната е нарушение на всеки кодекс, етичен или морален, уродство, срещу което всички средства са добри. Направете това, за което ви моля.

— Ще го направя, няма спор, но човек може да прави забележки относно етичната страна на извършваното.

— Правете си забележки колкото искате, но при това пълнете спринцовката.

Паркирахме на странична улица. Октагонът беше зад ъгъла…

— Катализатор — произнесох аз. — И не проливайте нито капка. Само под мишниците, там, където няма да забележат влагата.

Вдигнах двете си ръце и почувствах топлината на течността от контейнера, а след това бързо ги пуснах, държейки мократа тъкан между ребрата и раменната си кост. След това излязох от колата и пъхнах мократа си ръка през прозореца. Иглата се заби в кожата ми — всичко е о’кей. Завивайки зад ъгъла, чух как колата тръгна.

Октагонът се изправи пред мен сякаш планина, небето зад него започна да просветлява. Стигнахме до границата. Отпред се намираше входът, към който ме насочиха. Около него стояха двама сиви хора. И двамата имаха още неизвадени от кобурите гаусовки. Те бяха много самоуверени. Приближих се към тях и единият сложи на китката ми белезници и ме поведе през вратата покрай мълчаливите часови.