Хари Харисън - Отмъщението на стоманения плъх

— Аз съм — винаги добър отговор. — Спънах се и паднах. Ударих си пръста…

— Значи ще получиш медал за него. А сега млъкни.

Млъкнах, взех гаусовката на омекналия ми спътник и станах, разбирайки, че бях загубил всякакъв ориентир в димната тъмнина.

Много неприятно усещане. Димът се разреждаше, а аз бях сам без всякакво чувство за ориентация. Ако тръгна в неправилна посока, това ще бъде самоубийство.

Паника! Или по-скоро мигновена паника. Винаги съм си позволявал съвсем малко паника във всяка остра ситуация. Това предизвиква прилив на кръв в кръвоносните съдове, заставя сърцето да бие по-бързо, освобождава доза адреналин и прави други, полезни за човека в извънредна ситуация, неща.

Но само малко паника, времето ме притискаше. А след като ниската животинска емоция се разнесе, устните отново скриха зъбите, и косите на тила се спуснаха и всичко останало, нагласих за работа стария логически център.

Следващото: не съм сам. Безмълвната верига спасени можеше да измарширува в зданието и в безопасност да се движи по-нататък, но моята Анжела нямаше да ме остави. Знаех толкова ясно, сякаш можех да я видя, че тя стои пред тази врата към живота и ме чака.

Следващото: тя имаше чувство за ориентация, а аз нямах. Следователно, тя трябва да дойде при мен.

— Този палец ме убива, сержант — измънках аз, а след това засвирих в предполагаеми мъчения. Едно късо изсвирване и едно дълго. Буква „А“ означаваше Анжела според кода, който, както знаех, й е добре известен. Че имам нужда от помощ, тя ще изчисли сама, както и всичко останало.

— Прекрати това свирене и шума — изръмжа в отговор друг глас, завършвайки с нотка на презрение, прерастващо в подозрение. — Кажи, кой си?

Порових се в паметта си, търсейки името, чуто преди няколко минути.

— Аз съм, сержант, Зобно. Този пръст…

— Той не е Зобно! — намеси се друг глас. — Зобно съм аз.

— Не, аз съм! — извиках в отговор. — Кой го каза?

— И двамата се приближете веднага! — извика сержантът. — След пет секунди стрелям.

Истинският Зобно, спъвайки се, тръгна през дима, а аз не успях нито да отговоря, нито да мръдна. И вече усещах как ме разкъсват куршумите, когато нещо ме дръпна за ръката и аз подскочих.

— Анжела? — прошепнах аз и получих безмълвен отговор, когато ме прегърна. Тръгнах към нея, но тя не дочака, хвана ръката ми, и ме повлече след себе си. Зад нас в дима звучаха гласове, след това внезапен писък на гаусовка и извиквания на команди.

Спънах се в невидими стъпала и очакващи ме ръце ме вмъкнаха през вратата.

— Търсеща група… търсеща група… — думите смътно стигнаха до мен през гърленото ръмжене на атакуващите плюшени мечета. Можех да ги отбия, макар използваните вместо мечове захарни пръчки да продължаваха да се чупят. Но даже и без захарните пръчки, един ритник в корема на плюшеното мече, и то пада и не му остава никаква сила.

С мечетата бих могъл да се справя лесно, ако на тяхна страна не бяха и проклетите дървени войничета. От тях ще се получи хубав огън и именно затова мислех, напипвайки клечка кибрит, когато едно от тях заби щика на малката си винтовка в ръката ми. Убоде ме, а аз премигах и отворих очи, срещнах погледа на мустакатото лице на гледащия ме доктор Мутфак.

— Тази тревога, трябва да кажа, наистина е в най-неудобното време. Направих ви инжекция за неутрализиране на хипнотичния наркотик. — Той държеше инжекцията в ръка и аз потърках ръката си мястото, където ме убоде. — В крайно неудобно време.

— Не го направих аз — изръмжах, все още събуждайки се само наполовина и желаейки да свърша с плюшените мечета.

— Лечението върви добре и за да започне всичко отначало, ще отиде много време. Регресирах ви до детството ви и — ух! Имали сте много интересно, да не кажа отблъскващо, детство! Трябва да ми разрешите да опиша този случай. Символът на плюшеното мече, нормално олицетворяващо топлина и уют, е бил преобразуван в подсъзнанието ви в…

— По-късно, докторе, ако позволите — дойде ми на помощ Анжела — въплъщение на златен шарм, тя се печеше на балкона и носеното от нея за тази операция парче тъкан заемаше примерно площта, която би заело крилото на пеперуда. Седнах, завъртях глава, намираща се все още в мъглата от остатъците на наркотика. Помещението беше колоритно и разкошно, с цяла стена, излизаща на балкона, със синьо небе и още по-син океан зад него, загнездило се високо на темето на хотел „Ринг Валичи“. Този хотел, предполагам, най-добрият на Бурада — напълно можех да повярвам в това — се намираше в центъра на лагуна и приближаването до него можеше да стане само по въздух или вода.