Хари Харисън - Отмъщението на стоманения плъх

Това ни даваше възможност предварително да разберем за всякакви нежелателни посетители — такова предупреждение беше току-що получено. Редът за действие беше разработен старателно. По време на мозъчната сесия ми бяха обули плувки, в случай на извънредно положение, така че взех Анжела за ръка и на бегом тръгнахме към частния асансьор. Когато стъпихме в него, звукът от мотори на площадката над главите ни стана по-силен и отчетлив. Държахме се за скобите, когато подът на високоскоростния асансьор се изплъзна изпод петите ни.

— Чувстваш ли се годен за това? — попита Анжела.

— Просто съм малко сякаш в мъгла, но това ще мине. Мислиш ли, че този смукач на мозъци наистина разбира нещо от това?

— Предполага се, че е най-добрият специалист на планетата. Той ще изправи вложените в теб от Край изкривявания на психиката, ако изобщо някой може да го направи.

— Можеше да работи доста по-бързо. Вече три дена, а все още не сме се измъкнали от детството ми.

— Сигурно си бил ужасно момче. Подочух нещо за това…

Преди да мога да измисля рязко възражение, асансьорът, свистейки, спря и излязохме на равнището на водата. От закрития басейн към океана водеше стълба. Пазачът ни чакаше с готови акваланги, сложихме ги и се гмурнахме. Право на дъното — на разходка сред рифовете. Дори ако дойдат да проверяват, тук никога няма да могат да ни намерят. Включих звуковата връзка и извиках оператора.

— Търсенето не е кой знае какво — съобщи ми той. — Ще ви съобщя, когато стигнат до долното ниво.

С Анжела се гмурнахме по-дълбоко. Около нас изскочи и се повъртя рибка с цветовете на дъгата, а зелените водорасли се покланяха, когато минавахме покрай тях. Водата беше чиста и топла и бързо възстановяваше силите, мислите и бодрия ми дух. Влязохме в пещера, напълно обкръжена от корали, намерени по време на предишната ни разходка, и се разположихме на златистия пясък. Прегърнах с една ръка Анжела и тя се прилепи до мен и заради удоволствието, и за да се докосват маските ни. Можехме да разговаряме.

— Появи ли се нещо ново за Край и момчетата, му, докато докторът пробиваше сивото ми вещество?

— Намериха ги, но това е всичко. Сега, когато първият стадий на нашествието е завършен, клизантските въоръжени сили сякаш се разполагат за окупация. Те заеха огромната административна сграда, наричана Октагон, вероятно защото има осем страни, и изхвърлиха всички оттам. Изглежда са пренесли там голяма част от административните си операции, и един от сивите хора на Край е бил видян да влиза в тази сграда. Именно там би трябвало да са се окопали.

— Бих искал да знам, защо напуснаха предишната си резиденция?

— Несъмнено, страхувайки се от теб и безжалостното ти отмъщение.

Изсумтях, макар това да е доста трудно да се направи с маска.

— Ти само така си говориш, но кълна се във Велиал, тук има нещо повече от елемент от истина. Трябва да нанеса нокаутиращ удар на клизантската операция изобщо, но тези сиви хора изискват особено внимание. Първо трябва да пленим един от тях. Трябва да проникна в това здание.

— Нищо подобно няма да направиш — тя ощипа кожата на ребрата ми и се опитах да отхвърля ръката й, но под водата това бе почти невъзможно. Реших да се задоволя с това, че я ощипах и аз, разбира се, да я щипя е много по-удобно, отколкото да щипят мен. Известно време се занимавахме с подобна игра, докато не си спомних, че ме отвлече от основната ми грижа и безжалостно се върнах към прекъснатия разговор.

— Защо не мога да се опитам да проникна в зданието? Ще бъда маскиран, говоря клизантски. Знам какво имат и как…

— А те знаят какво и как е при теб. На всеки вход ще имат камери, захранващи компютрите с данни, които знаят ръста ти, телосложението, тежестта, походката, думите ти. Не можеш да маскираш всичко и ти го знаеш. Ще те хванат в мига, когато влезеш там.

— Казваш това, просто защото е истина — изръмжах аз. — Така че, предполагам, ти имаш по-добър план?

— Имам. Говоря клизантски, те съвсем нямат данни за мен и съм опитен полеви агент, единственият на планетата освен теб.

— Не.

— Защо веднага не? — намръщи се тя и следващият шамар вече беше болезнен.

— Аз само се грижа за безопасността ти.

От това тя се разтопи — дори най-умната жена е обично дете, когато му обръщат внимание, и се потърка в мен. Почувствах се подлец, какъвто си и бях.

— Ти все пак ме обичаш, Джим, по твоему — ужасно, но с мен всичко ще бъде наред, ще видиш. Сред втория ешелон на клизантците има малко жени — не разбирам как могат да носят тези уродливи униформи, и ние с момичетата пленихме една от тях. С нейната униформа и удостоверение ще проникна в зданието, ще намеря Край…