Хари Харисън - Отмъщението на стоманения плъх

Хвърлих се върху него в момента, когато го вдигна. Няма да успея. Хвърлих се прекалено късно, той ще успее да стреля, и край на приказката.

Но именно сега се разнесе отдалечен взрив, подът се надигна, от тавана се посипа прах и парчета пластмаса, а осветлението замига. Край не го очакваше, а аз чаках този жизнено важен момент, когато се плъзнах по бюрото към него и нокътят ми едва го драсна по кожата.

Той стреля, но куршумът проби отсрещната стена, защото в момента на изстрела вече падаше в безсъзнание. Анжела сигурно го е нападнала веднага, щом аз се нахвърлих върху пазача. Увисвайки на кабела, тя е вдигнала крака достатъчно високо, за да ритне добре Край и да го събори на пода. Той си отмъсти, хващайки радиоуправлението преди пистолета и този малък ексцес на садизъм ми даде шанс да се добера до него. Но Анжела сега плащаше за това.

Не можех да гледам извиващото й се тяло, когато се качих на бюрото до нея. Пред креслото на Край имаше много копчета, но не започнах да ги разучавам, а просто изключих кутийката.

Анжела отвори очи и лежеше, без да мърда, тя просто ме гледаше, докато обискирах чекмеджетата на бюрото.

— Мили, ти без съмнение си гений! — слабо каза тя. Намерих ключа и се наведох, за да сваля нашийника й. — Как го направи?

— Надхитрих ги, това е всичко. Те не намериха в дрехите ми никакво оръжие, защото самата дреха беше тяхна. Тъканта беше просмукана с тантуралин, който я превърна в мощен експлозив. Нанесох на тъканта течен катализатор под мишниците, където топлината на тялото не му даваше да реагира. Докато бях с униформата, не ставаше нищо, но щом ме накараха да я сваля — бях сигурен, че трябваше задължително да го направят — катализаторът започна да действа, охлаждайки се, и когато до стигна критичната си точка…

— Бум, и всичко избухна. Моят гений — тя ме притегли към себе си, когато нашийникът щракна, падайки, и ми подари гореща и страстна целувка, на която известно време отговарях, докато не си спомних къде се намирахме. Тя седна не съвсем твърдо и се опита да пъхне ключа в моя нашийник.

— Предполагам, че имаш някакво остроумно обяснение как уби тези обесници?

— Още не са мъртви, просто са в безсъзнание. Подострих единия си нокът, а след това го намазах с каланит.

— Разбира се! Той е невидим за очите и за да се намери дори прашинка от него, е необходим спектрален анализ. Но е повече от достатъчно, за да доведе одраскания до безсъзнание. И по-нататък?

— Телефонно позвъняване, за да приведа в действие втората фаза от операцията, ако взривът не е бил чут зад пределите на зданието. Но те имат подслушващи устройства…

Преди да успея да довърша фразата, светлината изгасна. Тъй като това беше тъмна стая, се заблудих и паднах, изгубвайки контакт с реалността.

— Анжела — повиках аз, осъзнавайки дрезгавината в гласа си, — натъпкаха ме до козирката с наркотици, неутрализиращи почти всички усещания за болка. Ето защо можах да се справя с пазача, въпреки че той включи електрошоковата кутия. Но съм абсолютно изтръпнал. Всичко, което мога да направя в тъмнината, е да те чувам, ще трябва да ми помогнеш.

— Какво да правя?

— Намери Край и го довлечи до мен. Възнамерявам да погледна дали няма да можем да го вземем със себе си.

Тя го измъкна изпод бюрото, не много меко, съдейки по чутите удари, и ми помогна да го метна на рамо.

— А сега ни изведи оттук. Ще трябва да ме водиш, защото изобщо не мога да се придвижвам в тази тъмнина. Мини от другата страна на коридора, а след това вляво, на около четирийсет метра, докато не излезеш на стълбището, а след това надолу докрай.

Анжела ме хвана за ръка и тръгнахме. Ударих се в нещо, но вината не беше нейна, тъй като все още нямах ни най-малко чувство за осезание. По коридора би следвало да е по-лесно и по-бързо, тъй като там тя можеше с една ръка да докосва стената. В далечината се чуха гласове и два-три удовлетворителни вопъла. Експлозивният ми гардероб обезпечи добро отвличащо действие, а в тъмнината това изобщо беше великолепно. След това, точно когато се поздравих колко добре вървят нещата, светлината замига и светна.

Спряхме, замирайки и примигвайки от яркото осветление, чувствайки се като актьори на сцена. С най-малко дузина зрители.

Но всички те ни игнорираха, погълнати от собствените си беди и едва осъзнавайки присъствието на другите. Дебел чиновник в униформа, с изскочили от страх очи, налетя на нас, без дори да ни забележи.

— Към стълбата, бързо — изкомандвах аз и препуснах към нея с подскачащия на раменете ми Край.