Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Накрая потокът от въпроси стана толкова непреодолим, че Бил затвори очи и реши да изчака по-добри времена. Когато ги отвори отново, го направи много бавно и внимателно.

Намираше се в малка стая, съвсем гола, покрита с гранитен под, който изглеждаше доста студен — Бил не можеше да го твърди, тъй като не лежеше на него. Бяха го положили върху голям кафяв килим, или пък беше прекомерно дебело одеяло, с каквото се завиваха хората, когато трябваше да мръзнат на някой стадион, докато удари часът на жадуваното спортно представление. Стаята бе озарена от неонова лампа, монтирана на тавана. По стените имаше всякакви разкривени надписи, някои обидни, други — молби за милост, изписани на различни езици, сред които имаше и напълно непознати. Бил се раздвижи внимателно, тъй като все още не беше сигурен дали не си е счупил някоя кост при катастрофата. Нямаше представа къде се намира, но за момента не жадуваше да узнае отговора. Напоследък хич не му вървеше в живота. Щеше му се тази поредица от катастрофи да секне. Струваше му се, че не е честно да се случва само на него.

Той понечи да се изправи на крака и в този момент килимът се размърда и изръмжа. Бил се отърколи от него с бързина, на която не смяташе, че е способен, облегна се на стената и изцъкли очи. Килимът също седна — не беше килим, а куки — едно от онези едровати космати чудовища с начеваща до слабо развита интелигентност, за които бе известно, че най-често се занимават с космическо пиратство — не особено почетна, но пък открита за всички професия, за която не е необходимо да плащате такси в колеж или да се явявате на държавни изпити.

— Здрасти! — подхвърли Бил, тъй като нямаше представа как иначе да започне. — Как си?

Кукито го изгледа и отвърна на примитивния си език — с ръмжене и пискливо хленчене. Вграденият преводач бе малко пораздрусан от последните премеждия, но все още функционираше и преведе тази неразбираема тирада така:

— Уф, шефе, куки чувства като глътнал лайна. Ти виждал мой господарин Хам Дуо да се навърта тъдява?

— В интерес на истината — отвърна Бил — току-що пристигнах с неговия кораб.

Кукито подскочи и се надвеси над Бил.

— Ооох, божке! Той къде е?

— Ще ми се да зная — отвърна Бил. — Идвахме насам, когато един люлкарски кораб ни гръмна.

— Драконова фъшкия! — изгъргори ядосано кукито. — Ма колко пъти съм казвал на Хам! Използвай невидимостта — това велико решение! Накарай космически кораб да прилича на голям грозен метеор. Но не, той не слуша примитивно тъпо куки с мозък като боклукчийски камион, така обича да казва. И къде той сега?

— Зная колкото теб. Изпаднах в несвяст, когато корабът се удари в земята. Нямам ни най-малка представа къде може да е сега. Предполагам, че не си виждал Илирия?

— Ти за какво говори, гнъс го взел? — попита Чюгума, защото това беше името му, колкото и да не е за вярване. Имената на кукитата са все от тоя род — Чюграма, Чюбака, Чюруга и прочее.

— Доста е сложно за обяснение. Лесно ще го познаеш обаче — това е един мрън, сиреч петнайсетсантиметров гущер с четири ръце. Но този има проблеми с мозъка, меко казано. Така става, когато често си сменяш тялото.

— А, това значи! Може би цуриянец?

— Откъде знаеш за цуриянците?

— Имал вземане-даване с тях, бият се катʻ дяволи — обясни кукито. — Но това било в друго време.

— Какво ще стане с нас?

— Сигурно пукнем съвсем скоро — отвърна Чюгума с мрачен гърлен глас — Тук пирати измъчват и убиват. А на мой и Хам двойно ядосани. Нападнали техен най-голям град, отмъкнали съкровище на клингианци. Сега мой пленник — хо-хо, твой също.

— Благодаря за съчувствието. Смея ли да попитам как голям мозък като твой попаднал в плен?

— Това било мрежа, намазана с мед — овчедушно отвърна кукито. — Ние куки малко глупави шъ знайш. Хваща се на тоя стар номер.

— И какво те чака сега?

— Мой чака голям шубе — промърмори Чюгума. — Хора тук на Ратбон прочути майстори на килими. Винаги търси нови материали.

Бил огледа кукито. Колкото и да му беше симпатично, не можеше да не признае пред себе си, че от него щеше да излезе чудесен китеник.

— Лоша работа — съчувствено рече Бил.

Кукито премигна ядосано и побърза да добави със злорада нотка:

— Човешка кожа също водонепроницаема.

— Е, сигурно — успокоително кимна Бил.

— Значи става за килимче на баня.

В този момент ключалката на килията изщрака и вратата се отвори.

Влязоха четирима стражи. Бяха необичайно високи и слаби, с издължени глави с форма на бобени зърна и тела в последния стадий на измършавяване. Наложи се да се прегънат почти одве, за да минат през вратата. Но дори вътре не можеха да се изправят в цял ръст. Четиримата, в добавка към Бил и кукито, изпълваха докрай тясното помещение. Бил за пръв път виждаше люлкари на живо, макар да бе разглеждал техни картинки в „Справочник за идентификация на извънземни“ — задължително четиво за всички военнослужещи, които трябва да разпознават от пръв поглед своите врагове.