Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Охлювите, събрани за изложбата на охлюви, ето какви охлюви.

— Да де, какво за тях?

— Корабът ти е смачкал казана, в който са ги държали.

— Искате да кажете, че сме паднали в казан с охлюви? — повтори Бил, който повече не можеше да се сдържа и избухна в неудържим смях. — Добре де, готов съм да заплатя щетите. Или Дуо ще го направи. Колко ще струва да се събере нов казан с охлюви?

— Той пак се опитва да се шегува — прошепна средният съдия на левия, прикривайки устата си с ръка.

— Но може в предложението му да има смисъл.

— А как ще постъпим с Конски?

— Да бе, защо да не съберат други охлюви?

— Трудно ще съберат толкова много.

— Е, не са чак толкова много. Само колкото да се организира нова изложба, нали?

— Може и да е така. Не по-зле от мен знаеш колко усилия коства да се напълни казан с охлюви, особено в началото на сухия сезон.

— Пък и обидата, която му е била нанесена…

— Щях да изпитвам малко повече симпатия към Конски — заяви открито десният съдия, — ако не беше такъв чукундур. Навремето такива като него сигурно първи са били третирани с „дружбопрекъсвателя“.

— Така е — съгласи се средният съдия. — Старият Конски наистина е голям дръндер. Какво ще кажете, ако позволим на затворника да се измъкне само с порицание?

— Бих казал дори, че наказанието е прекалено тежко — подметна левият съдия със светнало лице.

— Да де, ама той се шегуваше с нас — припомни средният.

— Така е. Значи решаваме — порицание?

Те се извърнаха към третия съдия.

— Ти какво смяташ?

— А? — попита съдията.

— Решихме да отсъдим порицание.

— Ами хубаво де. Само да е по-соленичко. Затворник, приемате ли присъдата?

— Разбира се, че я приемам — зарадва се Бил, който си мислеше, че от доста време не бе срещал толкова приятни извънземни същества, чиято съдебна система несъмнено бе далеч по-изтънчена и цивилизована от земната.

— Много добре — кимна съдията. — Разсилен! Доведете порицателя!

По-късно Бил не можеше да си прости колко глупав е бил да приеме присъдата, без дори да се поинтересува какво точно го чака. Извънземните са си извънземни, това му го бяха втълпили в казармата. Заедно с още много други неща, които се опитваше да забрави. Те изпитваха болезнено недоверие към всеки, който не беше като тях. А най-лоши от всички, според всеобщото мнение, бяха люлкарите. Нищо чудно, след като всеки знаеше, че не разбират от шега.

Ударил бе часът и Бил да го изпита на гърба си. Когато дотикаха бяла количка, покрита с черен плюш, отново го напуши смях. Кой друг освен люлкарите би поставил порицателя в количка, завита с черен плюш. Но смехът му секна, когато разсилният по сигнал на средния съдия внимателно повдигна покривката и отдолу се показа нещо, което в началото му заприлича на малък декоративен скарабей. Стражите го сграбчиха за ръцете, а през това време разсилният доближи блестящия бръмбъзлък до ухото му. Сега вече не му беше до смях. Бил напъна мишци да се освободи от стражите и за малко да успее, тъй като беше нисък и мускулест, а стражите бяха високи и хърбави — още една причина, поради която хората непрестанно им се присмиваха. Но не успя да ги надвие. Те го притиснаха по-здраво, а разсилният опря металическото същество до ухото му.

В същия миг сферичното телце се разтвори като миниатюрно желязно цвете. Отвътре се подаде нещо, което приличаше на платинова жица, но в действителност представляваше психоактивен предавателен прибор. Жичката се пъхна в ухото на Бил, без да му причинява никаква болка, само леко неудобство. Бил успя да освободи едната си ръка и бръкна с пръст в ухото, но вече беше късно.

— Не бива да се държиш така, млади приятелю — обади се средният съдия. — Това е само един порицател и ще излезе от ухото ти веднага щом си свърши работата. Няма да ти причини никаква вреда. Само ще чуеш порицанието.

Последното се оказа излишно. Бил вече чуваше един тъничък настойчив глас, който бръмчеше като загнездил се в ухото му комар:

— Ти беше лош, ти беше много лош, защо го направи, как можа да го направиш, ти беше лош, много лош, как можа да постъпиш така, ти беше лош, много лош, ама много-много лош…

На пръв поглед нямаше нищо страшно в ухото ти да мърмори едно тенекиено гласче. Това, което безпокоеше Бил, бе, че не може да мисли за нищо друго, освен за това гласче.

Тъкмо по тази причина, когато се прибра в килията и долепи устни до шишето с люлкарски коняк — подхвърлено му от състрадателен тъмничар, който смяташе, че наказанието с порицание е твърде тежко и варварско, — Бил не обърна внимание на драскането, което се чуваше иззад стената до левия му крак, нито на дупката, която се появи малко по-късно на същото място.