Джон Хокс - Златният град

— Търся една специална книга. Може би е трудна за намиране.

— Чужда ли е, или японска?

— Зная само английското й заглавие. „Пътят на меча“.

Котани сякаш се уплаши и вдигна ръце.

— Съжалявам, но не съм чувал за такава книга.

— Разбира се, че сте чували. Написана е от воин, който наричаше себе си Врабеца. Беше близък с един германец на име Тръна и един французин, който се казва Липата.

— Явно бъркате. Никога не съм чувал за тези хора. Извинете ме. Трябва да затварям. Гоменнасаи…

И Котани прибра една от лавиците в тунела още преди Холис да успее да излезе на тротоара.

— Били сте приятел с Врабеца, господин Котани. Вие сте помогнали на годеницата му да напусне страната. Тя има син, Лорънс Такава. Беше храбър младеж, но Табулата го уби.

— Не ме занимавайте с това. Моля… — И с неподозиран прилив на енергия книжарят хвана втората лавица и я забута в магазина.

— Трябва да ми помогнете, господин Котани. Важно е.

Котани забързано влезе в книжарницата, затвори вратата и я заключи. След няколко секунди надникна през прозорчето, видя, че Холис все още стои отвън, и се скри в мрака.

Холис тръгна по улицата, стигна до една автобусна спирка и седна на дървената пейка. Толкова се беше съсредоточил в откриването на книжарницата, че не беше обмислил никакъв алтернативен план. Да продължи ли сам да търси жената, или да се върне в Лондон? Макар че така и не беше повярвал напълно, че може да разговаря с Вики, беше почувствал искрата на надеждата. Отново усети камъка в себе си, онзи постоянен гняв, който сякаш никога нямаше да изчезне.

— Извинете, господине. Извинете.

Холис вдигна очи и видя Акихидо Котани — стоеше до пейката с найлонова торба в ръка.

— Извинете, че ви безпокоя, господине. Но забравихте това в книжарницата ми.

Холис объркано взе торбата. Котани се поклони и побърза да се махне. Защо не остана да поговорят? Може би в тази част на улицата имаше камери? Холис се отдалечи от спирката и погледна какво му е дал книжарят.

В торбата имаше копие на „Пътят на меча“ и мобилен телефон.

Майкъл беше заключен в метален контейнер, прикачен за задвижвания от пара пълзач, който се друсаше по черния път. Никой не беше обяснил къде отиват. Измъкнаха го от мъжката спалня, понесоха го през двора и го метнаха през тесния отвор като цепеница в огън.

Контейнерът имаше формата на сълза с полегати страни и Майкъл имаше чувството, че се намира в празен парен котел от метални листа и нитове. Единствената светлина идваше от отвора в горната му част и Майкъл прекара по-голямата част от сутринта в гледане на правоъгълното парче небе и облаци.

По-късно през деня скърцането на стоманените колела по чакъл се смени с равномерен стържещ звук. Майкъл успя да се изправи на крака, хвана решетките на отвора и се набра. Надникна навън и видя, че пълзачът минава през някакъв град.

Постройките бяха с покрити с плочи покриви, кръгли прозорци с жълто стъкло и стени, направени от серии триъгълници, всеки от които бе очертан от по-тъмночервени тухли. Екранът на визията беше разкрил общество с развита технология, но Майкъл не видя електрически лампи или кабели. Носачи разнасяха кошници, пълни с някакви черни парчета, подобни на въглища, а от огънатите тръби, стърчащи от покривите, се издигаше дим.

Забеляза един пазител с характерната зелена роба и двама църковни бойци, които патрулираха по улицата — на коланите им висяха палки. Градът обаче бе пълен предимно с верни слуги. Мъже и жени приготвяха хляб, поправяха обувки и кърпеха дрехи. Имаше и улични метачи с дълги метли от пера.

Пълзачът вдигна ужасен шум, когато зави наляво и започна да се изкачва по нисък хълм. Майкъл пусна решетките и се сви на дъното на контейнера.

Накрая машината изскърца, разтресе се и спря. Минаха няколко минути, след което отключиха вратата и светлината нахлу през отвора.

Майкъл изпълзя навън и се озова пред трима бойци с дебели дървени палки. Светът може и да беше различен, но бойците приличаха на полицаите от Четвъртия свят. Майкъл се запита дали не съществува някаква универсална полицейска нагласа към заподозрените: „Ще те науча аз…“

Намираше се в двор, заобиколен от деветте кристални кули, които бе видял на екрана. През нощта бяха сияли ярко и приличаха на вълшебни творения, които можеха да се отделят от основите си и да полетят в космоса. На дневна светлина се виждаше, че са построени от стоманени греди и дебели панели стъкло или пластмаса.