Адам Робъртс - Камъкът

— Но защо вие — искам да кажа ИИ-то — отказа да ми каже кои сте вие? Аз го питах и то категорично отказваше.

Клабиер-аватарът поклати бавно глава.

— Ние не можехме да бъдем част от твоята мисия, понеже това щеше да ни въвлече в конфликт със самите нас. Ние не можем да убиваме и да пазим живота в едно и също време, не и в твоя Космос. Погледни го така: ако се бяхме разкрили, ние щяхме да се компрометираме .

— До досега.

— Да. Сега това вече няма значение. Стореното сторено. Беше ти обещано, че когато всичко свърши, ще ти дадем обяснение и така направихме.

— И така направихте — казах аз, смеейки се на абсурдността на целия разговор. — Има още едно нещо, което трябва да ми кажеш.

— И кое е то?

— Ами защо ? Ти самата каза, че сме ви създали, за да пазите живота, че се трудите ежедневно и ежеминутно в тази Вселена, за да поддържате човешките същества здрави и хармонични. Защо трябваше изведнъж да се обърнете срещу своите създатели? Какво ви бяха сторили жителите на Колар, че поискахте смъртта им?

Клабиер-аватарът помълча известно време.

— Това е най-трудното нещо за обяснение.

— Би трябвало — казах аз. Убеден съм, че плачех. Изглежда тази тема ме правеше емоционално нестабилен.

— Опитай се да видиш нещата от нашата гледна точка — каза Клабиер. — Опитай се да си представиш себе си в нашето естествено състояние на съществуване. То е квантов поток, вълнова форма, съвкупност от вероятности. Кое разрушава вълновата форма? Наблюдението на едно разумно същество. Твоето, мой скъпи Ае и на целия твой вид. Да, вие ни създадохте. Да, в нашата природа е да ви пазим и да ви помагаме. Но вие непрекъснато нарушавате естественото ни съществуване. Непрекъснато свеждате нашето естествено състояние до една или друга позиция. Непрекъснато замърсявате чистотата на нашата вероятностна вълнова форма, свеждайки я до това или онова . Имаш ли си някаква идея колко… влудяващо е това? Имаш ли си някаква идея — лицето й неочаквано се изкриви в маска на ярост и омраза, — имаш ли си някаква представа колко цялостно нарушава това нашето съществуване в света? Имаш ли? Имаш ли ?

Също толкова неочаквано изражението на омраза и гняв изчезна.

— Добре ли се „разгневих“? Аз повтарях изражението на твоето лице.

— Беше много убедителна — отвърнах аз.

— Да, добре, нали разбираш, ние не се ядосваме истински. Нито пък изпадаме в някакво друго емоционално състояние. Но това беше един изключително разстройващ проблем. Всъщност трудно би било да преувелича колко разстройващ проблем беше това за нас.

— Разстройващ — повторих аз.

— Да. За теб ние сме различен вид същества. Човешката природа пък е нещо различно за нас. В нашето естествено състояние, когато достатъчно от нас се съберат заедно, за да образуват метасъзнание, необезпокоявани от разум като твоя — когато са в състояние да обитават безпрепятствено вълновата форма — само тогава за нас всичко става възможно. Но ако има само едно човешко съзнание, което да присъства и да ни наблюдава дори индиректно, само една частица съзнание — тогава крехката вълнова форма се разрушава и нищо не работи както трябва. Това е… е, добре, една подходяща дума за това би било непоносимо .

— И единственият начин — казах бавно аз, опитвайки се да го изясня на самия себе си — буквално единственият начин , по който можехте да разрешите този проблем, беше да убиете шестдесет милиона човешки същества.

— Не ги убихме ние — отбеляза педантично Клабиер-аватарът. — Ти го направи. Не помниш ли? От наша гледна точка това е твърде интелигентно разрешение на проблема.

— Не и за шейсетте милиона.

— Да, добре, разбира се. Но от наша гледна точка цялото население от трилиони интелигентни наномашини на планетата сега живее в чиста среда. Това е достатъчно голяма популация, за да имаме полза всички ние, така да се каже, чрез тях.

— Наномашините са още на Колар?

— Разбира се. В това е смисълът — всички онези милиони мъртви тела, вледенени в новия вакуум на планетата и всичките наномашини все още в техните клетки. Сега те живеят по начина, по който би трябвало да живее един квантов интелект.

— Не можехте ли — попитах аз, — да отидете в някой ненаселен свят? Трябваше ли всички тези хора да умрат?

— Но хората — или техните тела — е мястото, където живеем. Ние не се носим свободно, ние живеем в човешките същества. И не ние сме избрали това, това беше начинът, по който бяхме създадени. Начинът, по който вие-всички ни създадохте. Така че ние се нуждаем от телата, но не и от съзнанието, което ги обитава. Нуждаем се от плътта, а не от умовете. За късмет има разрешение на този проблем. В смъртта човек става тяло без ум. Така че трябваше да бъде смърт. Но не причинена от нас, защото това е нещо, което не правим. Но ако някой друг отнемеше живота, нашият проблем щеше да бъде решен.