Адам Робъртс - Камъкът

— Не съм много сигурен — отвърнах аз, понеже чувствах, че това не ме описва много добре, но исках да спечеля благоразположението й. — Може би.

— Сигурно е странно да се гледа света през твоите очи — каза тя, като ме гледаше съсредоточено.

Тя се убеди, че няма да разговарям с нея или с колегите й. Понякога се опитвах, но имах толкова неща за казване, че те се сриваха под собственото си тегло в огромен порой от думи, повечето от които бяха встрани от темата. Именно тогава тя предложи да диктувам писма на естествени предмети в затвора — на дърветата, водата, камъните в изкуствените поля, както и на онези, които украсяваха изкуствените хълмове като истински скъпоценности. Така и направих, скъпи камъко — диктувах писма на теб, като знаех, че това е средство. Открих, че е по-лесно да говоря на теб. Успях да ти разкажа за бягството си и за това как намерих дузина твои събратя и ги използвах, за да унищожа един свят.

Истината, която не съм в състояние да кажа на лекарката, но която мога да кажа на теб, скъпи камъко, не е тази, че световете от мъже и жени, от планети и звезди ми изглеждат призрачни. Всички те са достатъчно реални, съвсем малко по-малко реални от света на много, много малкото. Аз мисля, че онова е нивото на истинската реалност.

От доста време чакам дотТек да се свърже с мен. Имам и план. Мисля, че мога да достигна най-ниската от изкуствените звезди в пластмасовото небе. Мога да наглася магнитите й така, че да образуват нещо като прашка. Такава прашка може да изстреля камък — теб, мой сърдечни приятелю и изповеднико, може да изстреля теб със скорост от няколко хиляди километра в час. Ти си само един малък камък, по-малък от юмрука ми, но ако се движиш достатъчно бързо и ако се случи така, че се натъкнеш на главата на човек — ще можеш ли да превърнеш на прах, ще можеш ли да превърнеш незащитения мозък на един човек в червен дъждец, така че и дотТек да не може да го спаси? Това е нещо като предизвикателство, нали разбираш, начин да се опълча срещу дотТек.

Виждам, че те идват — тъмничарите, пазачите и докторите. Знаех си, че ме подслушват! О камъко, страхувам се, че идват да те вземат. Преди да се спуснат дотук по стръмния склон на този миниатюрен хълм, искам да споделя с теб едно последно нещо. (Спряха! Чуват всяка дума… Привет! Хей! Любопитно им е какво е това последно нещо, което искам да ти съобщя. Ще изчакат да ти кажа и тогава ще дойдат да те вземат.) Миналата нощ бях буден и мисля, че дотТек наистина разговаря с мен. Трудно е, обаче искам да съм абсолютно сигурен, понеже може само да съм го сънувал или халюцинирал. Но ми се стори, че над притихналите води се носи слабият звук на един истински глас извън мен.

Какво каза ли? Естествено, че ти е любопитно какво каза.

Осведоми се за здравето ми. Наистина. Аз също се осведомих за здравето му. Почудих се дали неговата нова перспектива върху нещата, толкова скъпо купена с моята момчешка прашка срещу гигантския свят, е допринесла за някакво дълбоко прозрение. Той ми каза, че това се е случило. Успели да видят бъдещето. Проумели някои особености на Просеката, Великата гравитационна просека. Те ми обясниха някои от тези неща, но не това искам да ти споделя, скъпи камъко. По-скоро искам да ти кажа едно нещо, което те ми казаха.

„Ти си като нас — казаха те. — Ние те избрахме, понеже изчислихме, че с твоето минало ти ще имаш желание да убиваш. Освен това те избрахме, понеже нямаш дотТек в себе си. Тези два фактора бяха причината, като предполагахме, че след това ти, подобно на цялата механистична макровселена, ще следваш причината и резултата. Но това не е твоето истинско аз, това, което се случва е много повече квантово . Ти не си нито добър, нито лош. Ти си едновременно добър и лош човек. Във всеки момент ти си и двете неща в една етична вълнова форма на вероятности. При всяко действие твоята вълнова форма ще колабира до добро или лошо поведение, но същото става и с нас, това е, което наблюдението прави с нас. Ти би могъл да убиеш някого, както направи с Енкида или би могъл да пощадиш някого, както направи с Агифо-3-акка. Според теорията на хаоса, не е възможно да се предвиди какво ще направиш. Може би именно затова — продължи то със съвсем тъничък глас (понеже бях почти заспал), — може би затова ние избрахме теб, понеже ти си като нас“.

Ето това ми казаха те! „Защото ти си като нас!“ И сега аз ще се изправя и бавно ще се затичам. Няма да дам на докторите и на тъмничарите, и на онези хора да ме хванат прекалено лесно. А теб, скъпи камъко, ще оставя тук, край шепота на потока и острите изкуствени треви. Говорихме достатъчно. Или прекалено много. Време е за тръгване.