Адам Робъртс - Камъкът

— Ти имаш ли достъп до това?

— След като част от нас има достъп, ние всички имаме достъп. Не е нужно да унищожаваме цялото човечество, ако се тревожиш за това. И това също е удивително.

— Струва ли си?

Клабиер-аватарът поклати главата си.

— Този начин на мислене като за размяна и търговия — каза той, — е толкова човешки. Нещата не стоят така в нашата Вселена.

Внезапно се изправи.

— Ние си тръгваме — каза той. — Казахме, че ще ти обясним и го направихме. Искаме също да те предупредим, че „полицията“ е предупредена от Агифо-3-акка и вече е на път. Вероятно те ще долетят и ще си направят база. Но рано или късно ще се качат на борда. Може би ще искаш да се махнеш.

— Благодаря ти — отвърнах аз.

— За нас е удоволствие. Няма да те притесняваме отново. Ти самият си свободен — доколкото едно същество като теб, закрепостено в определеността, може да бъде свободно. Бих искала да можех да ти предам чистата радост на вероятностната вълнова форма. Но ти гледаш от различна вселенска гледна точка. Сега довиждане.

И изчезна.

И така, скъпи мой камъко,

Не си тръгнах. Не съм сигурен защо. Имаше много неща, върху които трябваше да помисля. Известно време поскитах, известно време посънувах. В един момент помислих, че чувам смях, но когато тръгнах от стая в стая да го търся, не можах да открия кой се смее.

На следващата сутрин пак влязох в хангара и намерих там Клабиер.

— Привет! — казах аз. — Още нещо ли искаш да ми кажеш?

Но когато извърнах глава, тази Клабиер не помръдна от мястото си. Тогава си помислих, че тя е истински човек, от истинския свят и следователно е истинската Клабиер, а не някакъв аватар. С нея имаше двама мъже.

Тримата държаха в дланите си по една малка топка.

— Това — каза Клабиер и протегна своята топка, — ако го задействаме, ще те обезвреди за известно време.

Топката беше тъмносиня и проблясваше.

— Всичко е наред — казах аз. — Няма да ви създавам проблеми.

— В това си прав — каза единият от мъжете.

— Извинявам се, че се опитах да те нараня. Щастлив съм — казах аз на Клабиер, — че не те нараних сериозно, когато те блъснах от кулата.

— Не успя — каза тя. — Благодарение на дотТек.

— Благодарение на дотТек — съгласих се аз.

Те ме хванаха и ме упоиха. Мисля че единият от тях ме притисна здраво до себе си и двамата споделихме една Жип-раница в пътуването обратно дотук. Нямам спомен за това.

Те ме върнаха в затвора. Сега съм тук, в затвора. Той може да е, но може и да не е предишният затвор, не съм сигурен. Пейзажът му е различен, но това не значи нищо. Другата разлика е, че сега тук има повече хора: лекари, тъмничари, посетители. От време на време идва Клабиер. В сравнение с преди, сега всички са много по-очаровани от мен. Преди бях само един кривнал от правия път индивид със статистически необичайната способност да убива — бях убил няколко души. И други откачалки в утопията на т’Т са били в същото положение. Но сега — сега! От хиляди години насам аз съм първият масов убиец в човешката история! Хората пишат поеми за мен! Изучават ме!

В началото говорех несвързано и когато ми задаваха въпрос, думите просто се изливаха от мен — някои по същество, други не. Разказах им за блъсването на Клабиер от високата сграда, за раняването на Агиф, а също и за убийството на Енкида на Дъжд. Питаха ме как съм убил хората на Колар. Тогава им предоставих куп различни отговори. Казах им, че съм бил луд и че не съм могъл да възпра сам себе си. Че съм бил нает от Уиа, от племената Палметто, от някакъв престъпен елемент от т’Т, че самите те стоят зад това, че дотТек беше установила контакт с мен, много различни истории. Тъй като повечето не бяха верни, мисля че не повярваха на нито една.

Всъщност аз чаках дотТек да установи отново контакт с мен, въпреки, че не знаех какво очаквам да ми кажат.

Преминах през фаза на мълчание, на неказване на нищо. После преминах през фаза на плачене, когато през цялото време плачех. Тогава доведоха лекарката. Тя страхотно много ми помогна, въпреки че не знам защо тя или който и да било друг, ще иска да помогне на масов убиец като мен.

— Ти имаш проблеми да се свързваш със света около себе си — каза ми тя. — Всъщност липсата на емпатия е най-впечатляващото нещо в теб. Ти имаш проблем на най-дълбоко ниво.

Аз се опулих.

— Светът, Галактиката за теб са празни, нали — каза тя. — Огромните множества хора, които се тълпят в тях, са като призраци, не са истински. — Не е ли така?