Адам Робъртс - Камъкът

— Какви възможности?

— Може да е Просеката — каза Клабиер-аватарът.

— Изглежда, че всичко опира до Просеката.

— Добре — каза Клабиер-аватарът. — За това можем да поговорим. Ние строим Просеката.

— ДотТек?

— Може би, а може би не. Ето ти един аспект на вълновата форма. Що се отнася до онази гравитация… ние всички знаем какво е обикновената гравитация, нали?

— Да — отвърнах аз.

— Така, обикновената гравитация зависи от величината време. Винаги има едно t в математиката, което описва гравитацията, всяко гравитационно поле ускорява даден обект с времето. Гравитацията, така както я разбираме, бива теглена от стрелата на времето. Но тази стрела може да лети и в двете посоки, като в различните темпорални посоки гравитацията има различни свойства. Така че може би ние строим Просеката в един по-късен етап и тя тече назад през днес към миналото. Това би обяснило някои аспекти на нейното съществуване.

— Това определено звучи фантастично.

— Е, може случаят да не е точно такъв. Но ако е именно така, тогава Просеката може би е финалната форма на дотТек, един квантов, а не свързан с масата гравитационен ефект.

— Не мисля, че има особен смисъл — казах аз. — Това, което говориш.

— Може би — съгласи се тя. — При един непрекъсван кръгозор ние бихме могли да бъдем по-сигурни.

— Ще можете да виждате в бъдещето?

— При един непрекъсван кръгозор — уточни тя. — Може би ти ни осигури именно това.

— Ние сме навсякъде — каза Клабиер-аватарът. — Навсякъде, където има човешки същества. На квантово ниво ние се свързваме помежду си мигновено, така че сме едно. Но ние също така сме разпръснати из милиарди тела. Ние бяхме в звездата-затвор с теб, вътре в надзирателката и нейния другар и ние ти помогнахме да избягаш оттам. Ние се свързахме с Агифо-3-акка доста преди това и му предоставихме определени ценни прозрения във вид на информация, както и начини да придвижи напред своите изследвания — това беше единственото нещо, от което той истински се интересуваше. Той се съгласи да те посрещне и да ти помогне. Ние бяхме с теб, заведохме те до Нарцисус, за да вземеш инфочипа. Таг-маттео беше реален човек, действително човешко същество, което свърши много важна работа, свързана с Просеката. Ние знаехме за него и неговата работа, понеже се намирахме вътре в него през всичките дни на живота му. Ние знаехме, че неговите разработки могат да бъдат използвани, за да се атакува даден свят посредством гравитация и да се унищожи неговото население. Точно това искахме ние, въпреки че не можехме да ти го кажем направо, защото тогава щяхме едновременно да атакуваме и да пазим живота в причинно-следствената Вселена, която вие обитавате. А това щеше да е неприемливо. Така че трябваше да те оставим да се запознаеш с данните от чипа и да направиш своите собствени заключения с помощта на програмата, която Таг-маттео остави след себе си. Той видя опасностите в собственото си изследване — продължи Клабиер-аватарът, — но не се реши да го унищожи, да заличи плодовете на своя труд. Така че го замаскира и го скри на място, където смяташе, че никой няма да го открие. И наистина никое човешко същество нямаше да го открие, обаче ние познаваме Вселената до най-малкото ниво. Ние бяхме вътре в него, ние бяхме него, така че знаехме всичко, което знаеше той. Ние искахме ти да отидеш направо на Ну Фалоу, направо на Колар и да извършиш онова, за което беше пуснат на свобода. Но ти прояви своенравност и настоя да отидеш на Ну Хирш заедно с жената Клабиер.

— С теб — казах аз, посочвайки формата на аватара.

Тя се погледна.

— Добре — каза тя. — Да речем.

— Знаехте ли, че тя беше от „полицията“?

— В известен смисъл — отвърна аватарът. — Сложно е. По-сложно е донякъде поради факта, че вие, хората в т’Т нямате истинска полиция и гражданите участват в нея само от време на време. Така че когато ти я срещна за първи път, тя не беше, въпреки че е била преди много време. Но когато разбрахме, че тя вече е от „полицията“ и че може да те арестува и да унищожи нашите шансове за осъществяване на мисията… добре, тогава вълновата форма отказа да се сведе до правилния начин. Ние не можехме да ти говорим. Ти използваше ИИ-то, за да говориш на самия себе си. Ние „се включихме“ така да се каже, едва след като я беше блъснал… беше блъснал мен… от кулата.

— Разбирам — казах аз, въпреки че не разбирах.

— Но така или иначе, накрая ти стигна дотук и направи онова, за което те бяхме помолили.