Адам Робъртс - Камъкът

ДотТек.

Сега стигаме и до това, скъпи камъко.

След известно време, може би две седмици, аз открих, че се намирам в по-спокойно, по-малко маниакално-безумно и омаломощено състояние на ума. Лежах върху един шезлонг и зяпах тавана над себе си.

Когато седнах в шезлонга, видях Клабиер.

— Привет! — казах аз. — Ти си Клабиер.

Беше същата, каквато я помнех — с крехко телосложение и крайници, които приличаха на стройни стъбла. Дори бледата сянка, която подравнените руси коси хвърляха върху бронзовата й кожа, беше същата.

— Аз те бутнах от върха на една висока кула — казах аз.

— Не точно — отговори тя. Но ми се усмихваше.

Извърнах главата си, но тя пак беше там. Това беше първият знак, че във внезапното й появяване имаше нещо необикновено. Обърнах се назад и тя беше пак там, точно пред мен. Мръднах очи наляво, но нейният образ не се поместваше от мястото си в средата на моето полезрение.

— Хитро — казах аз, достатъчно заинтригуван, за да бъда изваден за малко от летаргията си. — Как го правиш?

— Ама че гледка си — каза Клабиер, поклащайки глава.

— О, знам. Знам. Щастлив съм — казах аз, като отново легнах назад и погледнах към тавана, — че не си умряла, след като те бутнах от кулата. Допусках, че дотТек може да те е спасила.

Сега тя се разтегна по тавана, като че ли беше пълна с хелий и заплава там. Дори подскочи малко, докато се нагласяше на мястото си.

— ДотТек — каза Клабиер. — За това исках да си поговоря с теб.

— Как си там, горе на тавана? — попитах аз. После ми дойде наум, че може би халюцинирах. Казах това на Клабиер.

— Имах известни… проблеми с ума си. Не работеше изцяло, така както може. Сигурно съм бил малко луд. Ти да не си част от това?

Тя поклати глава.

— Точно обратното — отвърна тя. Щяхме да дойдем по-рано, за да ти обясним нещата, но ти беше твърде обезумял, понеже премина през един епизод, една почти психотична интерлюдия. Но сега си по-добре. Сега си в умствено състояние, което позволява да чуеш нашите обяснения.

— ИИ-то ми обеща обяснение — казах аз. — Но то си тръгна.

— Знаем.

Аз седнах. Клабиер се премести така, че седна точно срещу мен. Без значение накъде си движех очите, тя заемаше централното място, както когато ярката светлина наранява деликатните рецептори в задната част на окото и остатъчният образ отказва да се помръдне.

— Как го правиш ? — попитах аз.

— Твоето ИИ — каза Клабиер, — създаде определени пътечки в мозъка ти. Посредством кабел двете ретини бяха свързани с определени централни участъци в мозъка ти. Използваме това, за да предизвикаме образа.

Аз се замислих.

— Ти си само вътре в главата ми — казах аз. — На практика изобщо не си отвън.

— Нещо такова.

— Както казах — продължих аз, — бях малко луд. Дълго време се чудех дали ИИ-то не е просто плод на въображението ми. Сега се чудя дали ти също не си.

— Ние не сме плод на твоето въображение — каза тя. — Ние сме реални, в света извън теб. Просто използваме тази форма, за да общуваме с теб. Мисли за нас като за аватар.

— Аватар на какво? Или на кого?

— На нас. Твоите работодатели.

Аз разтърсих енергично глава, карайки аватара на Клабиер да скача от място на място толкова бързо, че за миг сякаш имаше три Клабиер.

— Премислих това много внимателно — казах аз — и осъзнах, че всъщност е бил Агифо-3-акка, действащ сам. Мислех че може да са Уиа, но в действителност е бил само Агифо-3-акка, който е действал сам.

— Не — каза тя.

Замислих се.

— Може да съм сгрешил — казах аз.

— Сгрешил си.

— Доволен съм — казах замислено аз, — че накрая не убих Агифо-3-акка. След като не е бил отговорен.

— Ние също сме доволни — отвърна аватарът. — Работата ни е да пазим човешкия живот и всяка смърт ни нервира.

— И въпреки това поискахте от мен да унищожа шейсет милиона човешки живота — казах аз.

Тя кимна утвърдително.

— Така е. Това не беше никак лесно за нас, повярвай ми. Това беше проблем и ние открихме единственото възможно разрешение. То… не беше идеално, но даде резултат.

— Вие Уиа ли сте? — попитах аз, понеже мозъкът ми започна да работи по-аналитично.

— Не — каза тя.

— Палметто? — попитах аз.

— Не — каза тя. На лицето й имаше странна усмивка. Аз разсъждавах.

— Твоята форма — казах аз. — Ти си т’Т. Предполагах, че ще бъде някой аутсайдер, но излезе друго.

— Ние… каза Клабиер-аватарът и после спря. — Моля те, бъди снизходителен — продължи тя. — На нас ни е много трудно. Дори разговарянето с теб е много трудно. По-трудно, отколкото би могъл да си представиш. Но ние ти обещахме обяснение и точно това ще направим.