Адам Робъртс - Камъкът

— Може би умът ти се е деформирал през годините, в които си изучавал явлението или си искал да разшириш експеримента си. Това ли е?

Той бързо премести поглед от оръжието към лицето ми и когато осъзна, че очаквам отговор, той каза пак:

— Не разбирам за какво говориш.

— О, разбира се, че не — отвърнах саркастично аз. — Но знаеш ли какво мисля? Мисля че ти знаеш за какво говоря. Мисля че ти искаше да видиш какво щеше да се случи с живи същества, всмукани от тази странна гравитация. Ти вярваш, че нечовеците, които — според теб — са създали Просеката, след това са изчезнали в нея. Ти искаше да видиш какво ще се случи, когато една човешка популация премине в нея. Така мисля аз.

— Трябва да попитам — той започна да говори бавно, но аз го прекъснах.

— Но ти знаеше, че това ще да ги убие, нали! Ти знаеше , че те ще умрат. Повечето загинаха в атмосферата или се задушиха. Малцината, които се намираха в орбиталите, щяха да бъдат премазани при разрушаването на съоръженията. Никой не оцеля — ето защо ти искаше аз да го направя. Ти знаеше, че всички ще измрат, а твоите религиозни убеждения не ти позволяваха да извършиш престъплението. Ти убеди мен да го направя, да извърша твоето престъпление вместо теб. — В този миг аз се чувствах твърде разгорещен.

— Трябва да те попитам — започна отново той. Но това беше точката, в която загубих контрол. Изкрещях. Хвърлих се срещу него с наточеното острие и замахнах отривисто. Металът разряза дрехата и плътта на едната му ръка, понеже той внезапно я сложи пред себе си в жалък опит за самозащита. Но ударът ме извади от равновесие, аз се препънах напред и паднах болезнено на коленете си. Виейки от болка, Агифо-3-акка залитна и мина слепешката край мен. Докато успея да се изправя на крака, той беше излязъл и аз видях как изчезващите пешове на дрехата му бръснаха касата на вратата.

Започнах да вия. Исках смъртта му.

Хвърлих се към изхода и се блъснах с цялото си тяло в стената, оставяйки плитък отпечатък в металопластмасата. Изглежда координацията ми беше нарушена, защото когато профучах през вратата навън в коридора, крещейки толкова силно, че гърлото ме заболя, краката ми престанаха да ме слушат и аз се строполих на пода. Изпуснах оръжието си. Зашеметен, аз се опитах да се изправя, наведох се да вдигна острия метален прът и отново се подхлъзнах. В този миг осъзнах, че подът на коридора беше хлъзгав от кръвта на Агифо-3-акка. Под мен имаше огромна тъмна локва, а стената беше опръскана с кървави капчици и там, където се бях опрял, за да стана, се виждаше частично отпечатана длан.

Никога преди не бях виждал толкова много кръв, понеже дотТек не позволява обилно обезкървяване. Тогава в една дълбока и коварна част на своя ум, аз осъзнах, че Агифо-3-акка беше от онези Уиа, които изобщо не допускат дотТек в тялото си. Защото, скъпи камъко, има някои Уиа (не толкова стриктно съблюдаващи религията), които позволяват една основна форма нанотехнология в своя метаболизъм. Но има други (фанатично вярващите), които не допускат в себе си абсолютно никаква дотТек. Единствено продължителните пътувания с високи субсветлинни скорости бяха направили живота на Агиф дълъг като на човек от т’Т. Това означаваше, че за мен щеше да бъде лесно да го убия.

Паданията бяха изцедили малко от яростта ми и за да пришпоря едно подобаващо безумие, аз ревях по коридора:

— Ти ме накара да извърша твоето убийство, Уиа! Сега аз ще убия теб!

Аз се изправих по-внимателно и изтрих кръвта от пръта в ризата си. Интелигентната материя моментално се сви на топка и изхвърли мръсотията.

— Агифо-3-акка! — крещях аз, трополейки по коридора и размахвайки пръта над главата си. Оръжието стържеше и изкарваше искри от металния покрив.

В края на коридора открих, че от моята плячка няма и следа. Нещо повече, следата от кръв прекъсваше. Може би Агиф беше успял да спре кървенето, увивайки дрехата си около раната. Но така или иначе, без следата от кръв, аз не знаех накъде да вървя. Изкрещях, цапардосах стената със сабята си и като затрополих по-нататък, се изкачих по един наклон и преминах слепешката през няколко стаи.

— Трябва да умилостивиш онези, чиято смърт причини — крещях силно аз. — Не се крий, Агифо-3-акка! Знаеш, че си отговорен. Ти ме накара да извърша убийството. Ти си истинският убиец, не аз.

Прекосих бързо шест стаи, но не открих нищо. После ми хрумна, че той може би се опитва да напусне кораба. Любопитно е, че никога не ми мина през ум, че може да се въоръжи и да ми се противопостави. Това някак не съответстваше на неговата природа. Помислих си мрачно, че ако той беше способен да направи това, едва ли щеше да има нужда от мен за мръсната работа.