Адам Робъртс - Камъкът

— И аз — казах мрачно — бях този друг.

— Точно така — отвърна лъчезарно Клабиер-аватарът. — И ти го направи много добре наистина .

— Но защо толкова голям свят? — настоях аз. — Защо трябваше да загинат толкова много хора? Защо не взехте звездата-затвор и не убихте тъмничарката и нейния партньор? Нямаше ли ефектът да бъде същият?

— Броят е от ключово значение — обясни лъчезарно аватарът. — Количеството дотТек в два индивида не е достатъчно. Нуждаехме се от повече. Нуждаехме се от обединената дотТек на шейсетте милиона души, за да достигнем… как би го казал? Скорост на откъсване? Всеки път, когато умира някой човек, ние изпитваме частица избавление, но това никога не е достатъчно. ДотТек напуска тялото и се присъединява към цялото. Но всеки път, когато това се случва в по-голям мащаб, когато умират заедно няколко души, ние зърваме за миг… свободата, която би ни предоставила смъртта на достатъчно голяма част от човечеството. Експериментът трябваше да бъде осъществен в достатъчно голям мащаб. ДотТек популацията на Колар е предостатъчно голяма, за да ни даде ясна представа за онова, което търсехме.

— Вие ме накарахте да убия всички онези хора — казах аз, — само за да може вашият вид да получи ясна представа ?

Не знам, скъпи камъко, дали бях толкова оскърбен, колкото звучах, но някак си този тон ми изглеждаше подходящ.

— Това е нещо повече от ясна представа — отвърна Клабиер-аватарът. — Въпреки че е част от нея. Това е едно необходимо прочистване на нашата жизнена среда. В т’Т пространството има двеста четиридесет и девет населени системи, без да включваме станциите в дълбокия Космос, новоколонизираните места и обекти като твоята звезда-затвор. Всички те остават гъстонаселени и във всички тях ние — дотТек — продължаваме нашата работа по запазването и укрепването на човешкия живот. И ние ще продължим да правим това, въпреки фактът, че във всяка от тези концентрации от населения съществува замърсяване на нашата естествена квантова, вълнова форма на съществуване — едно замърсяване, което ни причинява дълбоко страдание по начин, който е трудно да ти предам. То атакува самата наша същност, наистина го прави. Това е непоносимо по един много особен начин. Така че — да, ние разчистихме една малка арена за себе си, където можем да бъдем свободни. Да, това струва животи. Но какво значи това в по-големия баланс? Знаеш ли колко животи е спасила дотТек през хилядите години, през които е била позната на хората? Колко животи без нас щяха да са кратки и изпълнени с болка и агония? Това никакво значение ли няма?

— Шестдесет милиона души — казах аз. — Какво ще кажеш за тях?

Клабиер-аватарът сви рамене в жест на неизказана незаинтересованост.

— В общата схема те не представляват толкова много. И освен това, опитай се да мислиш за тях. Опитай се! Не можеш, нали? Ти не познаваше нито един от тях. В действителност тяхното изчезване не означава нищо за теб. Опитай се да го отречеш, но ние те познаваме. Така стоят нещата. Виж цифрите.

И дотТек-го̀лемът ми даде цифрите, за които ти споменах преди, камъко мой, броя на хората, които бяха умрели, както и на оцелелите.

— Ето още една цифра: двадесет и една хиляди четиристотин петдесет и шест милиарда. Това са всички човешки същества, умрели преди дотТек да започне да се използва, от появата на „човечеството“ до преди няколко хиляди години. А колко от тях са умрели в болка, от тежки болести или на ужасяващо млада възраст? Колко често мислиш за тях, за всичките мъртви? Изобщо мислиш ли някога за тях? Разбира се, че не. Мъртвите са си мъртви. И ти ще умреш един ден. След смъртта има време предостатъчно.

— Все пак вие няма да умрете — казах аз. — Вие никога не умирате.

Клабиер-аватарът доби самодоволен вид.

— Прав си. Това не е наша съдба — каза тя сладко. — Ние никога не умираме. Индивидуалните дотТек идват и си отиват, но ние съществуваме едновременно като единици и като цяло. Ние сме свързани субквантово и като цяло не можем да умрем. Но е възможно да изчезнем в Гравитационната просека, в някой бъдещ ден. Кой знае какво ще бъде там вътре? Когато това се случи — ако — тя се поправи, — ако това се случи.

— Как ще стигнете там — попитах аз.

— О, нямам представа — отговори тя безгрижно. — Ако това се случи, ако това е, което ще се случи, не се съмнявам, че ние ще намерим начин.

Настъпи пауза и после тя — то — заговори отново.

— Както и да е — каза то. — Нямаш представа колко… уморителна за нас е тази форма на комуникация. Уморителна не е съвсем точната дума, но ще свърши работа. Трудна — със сигурност. Мисля, че ние изпълнихме нашето обещание. Ти направи онова, което ние не можехме и така освободи част от нас. Сега ние живеем без намесата на определеността , живеем като вероятностна вълна, без тя да бъде нарушавана. Това е — това е удивително.