Питакъс Лор: Силата на шестимата

— Какво става? — пита Сам.

Клатя глава и оставям видението да изчезне, оглеждам внимателно обстановката около себе си. Стаята е тъмна, със спуснати пердета, лежа върху същото легло, върху което прекарах последните десетина дни, възстановявайки се от раните, получени в битката. Шест се оправяше заедно с мен и нито тя, нито аз сме напускали мястото, откакто пристигнахме. Разчитаме на Сам да ходи за храна и други неща. Запусната мотелска стая с две легла персон и половина, встрани от главната улица в Тръксвил, Северна Каролина. За да наеме стаята, Сам използва една от седемнайсетте шофьорски книжки, които Анри изработи за мен, преди да го убият. За наш късмет старецът на рецепцията беше погълнат от телевизора и не обърна внимание на снимката. Разположен в северозападния край на щата, мотелът е на петнайсет минути с кола както от Вирджиния, така и от Тенеси. Избрахме го, защото това беше най-далечната точка, до която можахме да се доберем предвид колко сериозни бяха раните ни. Но те бавно заздравяваха и силите ни най-накрая се възвръщаха.

— Говореше на чужд език, който никога не съм чувал — каза Сам. — Май си го измисли, човече.

— Не, говореше на могадориански — поправя го Шест. — И дори малко на лориенски.

— Наистина? — питам. — Откачена работа.

Шест отива до прозореца и затваря пердетата откъм дясната им страна.

— Какво сънува?

Клатя глава.

— Не съм много сигурен. Хем сънувах, хем не сънувах, нали знаете какво е. Май бяха видения, видения за тях. Тъкмо щяхме да се бием, но аз бях, не знам, твърде слаб ли, объркан ли или нещо такова — поглеждам Сам, който се мръщи и гледа към телевизора. — Какво има?

— Лоша новина — въздиша той и клати глава.

— Каква? — сядам и разтривам очи, за да прогоня съня.

Сам сочи с глава към предната част на стаята и аз се обръщам към светлината от телевизора. Лицето ми заема цялата лява половина от екрана, докато скицата с образа на Анри е вдясно. Рисунката изобщо не прилича на него — лицето му е остро и изпито, чак мършаво, така той изглежда с двайсет години по-стар, отколкото е. В смисъл — беше.

— Сякаш беше малко да те наричат терорист и заплаха за националната сигурност — отбелязва Сам. — Сега предлагат и награда.

— За мен? — питам.

— За теб и Анри. Сто хиляди долара за информация, която може да доведе до залавянето ви с Анри, и двеста и петдесет хиляди долара, ако някой заведе един от вас при тях — обяснява Сам.

— Цял живот бягам — казвам, разтривайки очи. — Какво му е различното сега?

— Е, аз не съм бягал, но предлагат награда и за мен — продължава Сам. — Някакви си жалки двайсет и пет хиляди, представяте ли си?! А не знам колко добър съм като беглец. Никога преди не съм го правил.

Внимателно се примъквам към горния край на леглото, все още съм леко схванат. Сам сяда на другото легло и обхваща с длани главата си.

— Но ти си с нас, Сам. Ти ни подкрепяш — казвам.

— Не се тревожа — отвръща той със забит надолу нос.

Сам може и да не е разтревожен, но аз съм. Хапя бузите си отвътре, мисля си как, без Анри, ще го опазя, как ще опазя себе си и Шест живи. Поглеждам към Сам, който е толкова стресиран, че дупчи с пръст черната си тениска с логото на НАСА.

— Чуй ме, Сам. Иска ми се Анри да беше тук. Дори представа си нямаш колко много ми се иска той да е тук заради куп причини. Той не само ме пазеше, когато бягахме от щат на щат, но знаеше всичко за Лориен и за семейството ми, притежаваше невероятно спокойствие, което толкова дълго ни предпазваше от беди. Не знам дали изобщо някога ще мога да правя това, което той правеше, за да опазя живота ни. Сигурен съм, че ако днес беше жив, нямаше да позволи да дойдеш с нас. Никога не би те подложил на подобна опасност. Но чуй ме, ти си тук и това е факт, и ти обещавам, че няма да позволя да ти се случи нещо.

— Аз искам да съм тук. Това е най-якото нещо, което ми се е случвало — казва Сам, млъква и ме поглежда в очите. — Освен това ти си най-добрият ми приятел, а аз никога не съм имал най-добър приятел.

— Нито пък аз — отговарям му.

— Още малко и ще се прегърнете — казва Шест и ние със Сам се засмиваме.

Лицето ми още е върху екрана. Снимката, която показват по телевизията, е същата, която Сара ми направи в най-първия ми учебен ден, деня, в който се запознах с нея, и там изглеждам някак си странно притеснен. Дясната страна на екрана сега е запълнена с по-малки снимки на петимата души, в чието убийство сме обвинени — трима учители, треньора по баскетбол и училищния портиер. Образът изведнъж се сменя отново, за да се видят снимки на разрушеното училище, а то наистина е разрушено — цялата му дясна половина е купчина отломки. Следват няколко интервюта с жители на Парадайс, последното е с майката на Сам. Показват я на екрана как плаче, гледа право в камерата и отчаяно моли „похитителите“: „Умолявам ви, умолявам ви, върнете невредимо детето ми“ . Щом Сам вижда интервюто, със сигурност мога да кажа, че нещо в него се преобръща.