Питакъс Лор - Силата на шестимата

Затаявам дъх, бавно прехвърлям крака през ръба на леглото, заслушана в ритмичното дишане на Елена до мен. Стъпалата ми докосват ледения под и веднага измръзват. Ставам бавно, не искам леглото ми да започне да скърца, после прекосявам стаята на пръсти, без да бързам, внимавам да не се ударя в някое легло. Стигам до отворената врата и се втурвам през коридора към компютърната стая. Издърпвам стола и включвам компютъра.

Не ме свърта на едно място, докато чакам компютърът да загрее, и надничам в коридора да видя дали някой не ме е проследил. Най-после мога да изпиша уебадреса и екранът побелява, после в центъра на страницата се появяват контурите на две снимки, заобиколени от текст. Водещото заглавие е с удебелени черни букви, твърде размазани, за да се четат. Сега пък две снимки — чудя се какво ли се е променило от предишния ми опит да проверя. И ето, най-накрая всичко застава на фокус:

МЕЖДУНАРОДНИ ТЕРОРИСТИ?

Джон Смит с квадратната си челюст, раздърпана тъмноруса коса и сини очи изпълва лявата страна на екрана, докато баща му — или по-вероятно сепанът му — Анри, заема дясната половина. Това обаче не е снимка, а черно-бяла скица, изпълнена с молив от художник. Пропускам подробностите, които вече знам — разрушеното училище, петте смъртни случая, внезапното им изчезване — и стигам до горещата новина, която тече в момента:

В странен обрат на събитията следователите от ФБР днес откриха предполагаеми инструменти на професионален фалшификатор. Средства, които обикновено се използват за изработване на документи, бяха намерени в къщата, наета от Анри и Джон Смит в Парадайс, щата Охайо, по-точно в кухина под дъските в спалнята. Това кара водещите следствието да предполагат евентуални връзки с тероризма. Създавайки истински хаос сред населението на Парадайс, Анри и Джон Смит вече се разглеждат като заплаха за националната сигурност, като бегълци от закона и следователите търсят всякаква информация, която да доведе до тяхното местонахождение.

Превъртам обратно към лицето на Джон и щом вторачвам поглед в очите му, ръцете ми започват да треперят. Очите му — дори на тази скица, в тях има нещо познато. Откъде другаде можех да ги познавам, ако не от едногодишното пътуване, довело ни тук? Вече никой не може да ме убеди, че той не е един от останалите шестима гардове, които са все още живи в този чужд свят.

Облягам се назад и издухвам бретона от очите си, иска ми се аз самата да можех да тръгна да търся Джон. Разбира се, Анри и Джон Смит са способни да се измъкнат от полицията, та нали вече единайсет години се укриват, точно както ние с Аделина. Но как изобщо мога да се надявам, че точно аз ще го открия, когато всички са по петите му? Може ли изобщо някой от нас да се надява, че някога ще се съберем?

Очите на могадорианците са навсякъде. Нямам представа как е бил открит номер едно или номер три. Мисля обаче, че могадорианците са локализирали номер четири по негово или нейно съобщение в един блог. Бях открила това съобщение и цели петнайсет минути седях и мислих как да отговоря най-добре без да се издам. Само по себе си неясно, посланието беше прекалено очевидно за онези от нас, които го търсеха: Деветима, сега вече осмина. Останалите, там ли сте?Съобщението беше поствано от акаунт на името на Две. Пръстите ми докоснаха клавиатурата и написах бърз отговор и тъкмо да натисна бутона за изпращане, когато страницата се обнови — някой друг беше отговорил първи.

Ние сме тук — пишеше там.

Зяпнах втрещена. Тези две кратки послания ме изпълниха с надежда, но точно когато пръстите ми вече бяха изписали друг отговор, около глезените ми се появи ярко сияние и цвърчене от горяща плът достигна слуха ми. То бе последвано мигновено от разкъсваща болка, толкова силна, че паднах на пода и се заизвивах в агония. Крещях с все сили името на Аделина и държах ръцете си около глезена, за да не го види някой. Когато Аделина пристигна и разбра какво се е случило, посочих й екрана, но той беше празен — и двете съобщения бяха изтрити.

Извръщам поглед от познатите очи на Джон Смит върху монитора. До компютъра се намира малко цвете, напълно забравено от всички. То е увехнало и унило, смалило се е наполовина, а трошливите краища на листата му са обагрени в кафяво. Няколко цветчета са окапали и сега лежат сухи и набръчкани върху бюрото около саксията. Цветето все още не е мъртво, но скоро и това ще стане. Навеждам се и го обгръщам с длани, приближавам лицето си достатъчно, за да могат устните ми да докосват краищата на листата му, и издухвам горещ въздух върху него. Студенина плъзва по гръбнака ми й в отговор на това животът избухва с нова сила в малкото цвете. То се изправя бързо и свеж зелен цвят превзема листата и стеблото му, разцъфват нови цветчета, отначало бледи, после се обагрят в ярколилаво. Дяволита усмивка огрява лицето ми и няма как да не си помисля как биха реагирали сестрите, ако можеха да видят подобно нещо. Но никога не бих им позволила. Все още не съм готова. Може би скоро, но все още не.