Питакъс Лор - Силата на шестимата

Към подножието на хълма, в южния край на селото, се намира тухленото училище, в което ходим всички ние.

Рязко обръщам глава, щом чувам звъна на камбаната — остават пет минути до молитвите, след което веднага си лягаме. Изпадам в паника. Трябва да разбера дали са съобщили нещо ново. Може би са хванали Джон. Може би полицията е открила нещо друго в разрушеното училище, нещо, което първоначално е пропуснала. Дори и да няма нищо ново, трябва да разбера. Иначе няма да мога да заспя.

Впервам поглед в Габриела Гарсия, или Габи накратко, която седи на единия компютър. Габи е на шестнайсет години и е много красива, с дълга тъмна коса и кафяви очи, и винаги се облича предизвикателно, когато не е в манастира — с тесни блузи, които разкриват пъпа й с пиърсинг. Всяка сутрин се навлича с широки, развлечени дрехи, но в мига, в който вече сме далече от погледите на сестрите, тя ги смъква и под тях се открива тясно и оскъдно тоалетче. През останалото време на път за училище тя се гримира и оправя косата си. Същото правят и четирите й приятелки, три от които живеят в сиропиталището. Щом денят приключи, на връщане от училище те бършат лицата си и намъкват отново дрехите, с които сутринта са тръгнали от манастира.

— Какво? — пита Габи нахално и ме зяпа. — Пиша имейл.

— Чакам повече от десет минути — отвръщам. — А ти не пишеш никакъв имейл. Гледаш голи до кръста момчета.

— И какво от това? Ще ме издадеш ли, клюкарка такава? — пита тя подигравателно, сякаш говори на малко дете.

Момичето до нея, чието име е Илда, но повечето деца в училище я наричат (зад гърба й, никога пред нея) „Ла Горда“, което ще рече Дебеланката, се засмива.

Габи и Ла Горда са неразделни. Млъквам и се обръщам към прозореца, скръстила ръце пред гърдите си. Отвътре кипя, донякъде защото трябва да се добера до компютъра, а и защото никога не знам как да отговоря на подигравките на Габи. Остават четири минути. Нетърпението ми прераства в пълно отчаяние. Точно сега може да има новина — гореща новина! — но няма начин да разбера, тъй като тези егоистични идиотки няма да се откажат от единия компютър.

Остават три минути. Направо треперя от гняв. Изведнъж ми хрумва нещо и устните ми се разтягат в усмивка. Рисковано е, но си струва, стига да проработи.

Завъртам се точно колкото да виждам стола на Габи с периферното си зрение. Поемам си дълбоко дъх и съсредоточавам цялата си енергия върху стола й, като го дърпам рязко вляво, използвайки телекинезата си. После бързо го запокитвам вдясно с такава сила, че за малко да го прекатуря. Габи подскача и изпищява. Гледам я с подигравка и учудване.

— Какво има? — пита Ла Горда.

— Не знам, стори ми се, че някой ми изрита стола. Ти усети ли нещо?

— Не — отвръща Ла Горда.

Едва изрекла думата, и аз премествам стола й с няколко сантиметра назад, после го дръпвам рязко вдясно, без да напускам мястото си до прозореца. Този път и двете момичета изпищяват. Бутам отново стола на Габи, после този на Ла Горда. И без да погледнат към мониторите на компютрите си, те побягват от стаята, пищейки.

— Аха! — казвам и се втурвам към компютъра на Габи, бързо изписвам уебадреса на новинарския сайт, който смятам за най-благонадежден.

Изчаквам нетърпеливо да се налее страницата. Старите компютри с тукашния бавен интернет са проклятието на живота ми.

Браузърът побелява и страницата се оформя ред по ред. Когато една четвърт от нея се е наляла, чувам последния звън на камбаната. Една минута до молитвите. Готова съм да го игнорирам с риск да бъда наказана. В момента наистина не ми пука. „Само още пет месеца“ — нашепвам си.

Половината страница се е наляла и вече се вижда горната част от лицето на Джон Смит, обърнатите му нагоре очи, тъмни и уверени, макар че в тях се усеща някакво притеснение, което изглежда някак си не на място. Навеждам се напред в очакване, вълнението ми нараства и ръцете ми се разтреперват.

— Хайде! — казвам на монитора, като напразно се опитвам да ускоря процеса. — Хайде, хайде, давай!

— Марина! — изкрещява грубо някакъв глас от отворената врата.

Обръщам се рязко и виждам сестра Дора, яка жена и главна готвачка в кухнята, която ме пронизва с поглед. Нищо ново. Тя гледа накриво всяка от нас, когато сме на опашката в столовата и минаваме с подноса пред нея, сякаш нуждата ни от храна е лична обида към нея. Стиска устни в идеална права линия, сетне присвива очички.

— Хайде! Веднага! На секундата!

Въздишам, знам, че нямам друг избор, освен да тръгвам. Изтривам историята на браузъра, затварям го и следвам сестра Дора по тъмния коридор. Върху екрана имаше нещо ново, просто го знам. Иначе защо лицето на Джон ще изпълва цялата страница? Седмица и половина е достатъчно дълъг период, за да се изтърка една новина. И щом заема такава голяма част от екрана, би трябвало да има някаква важна нова информация.