Питакъс Лор - Силата на шестимата

А сега в Америка горещата новина е за баща и син от Охайо, издирвани от полицията. За тях се казва, че сами разрушили цяло едно училище и убили петима души. Не оставили никакви следи, освен мистериозни купчини прах.

„По всичко личи, че тук се е водила някаква битка. Не мога да си го обясня другояче — бе цитиран да казва главният следовател. — Не се съмнявайте обаче, че ние ще стигнем до дъното на тази история и ще заловим Хенри Смит и сина му Джон.“

Може Джон Смит — ако това е истинското му име — да е просто изпълнен с омраза младеж, който е бил предизвикан до крайност. Аз обаче не мисля така. Сърцето ми започва да препуска всеки път, щом снимката му се появи върху монитора. Обзема ме огромно отчаяние, което трудно мога да си обясня. Но дълбоко в себе си усещам, че той е един от нас. И някак си знам, че трябва да го открия.

Облягам ръце върху студения перваз на прозореца и наблюдавам как снежинките се сипят от мрачното небе върху планинския склон, осеян с борове, коркови дъбове и букове, между които се виждат оголени места с груби, нащърбени скали. Снегът не спира да вали цял ден. Казват, че щял да продължи и през нощта. Не различавам почти нищо отвъд покрайнините на селото на север — всичко се губи в бяла мъгла. Денем, когато небето е чисто, се вижда размазаното бледосиньо петно на Бискайския залив. Но не и в лошо време като днешното и аз не преставам да се чудя какво ли се спотайва в цялата тази снежна, необгледна белота.

Поглеждам зад себе си. Във ветровитата стая с висок таван има два компютъра. За да използваме някой от тях, трябва да се запишем в списък и да си чакаме реда. Вечер има ограничение от десет минути, ако има чакащи, и двайсет, ако няма никого. Двете момичета, които ги използват в момента, висят вече половин час. Търпението ми е на изчерпване. Не съм проверявала новините от сутринта, когато успях да се промъкна тук преди закуска. Тогава нямаше нищо ново за Джон Смит, но тръпна от вълнение какво ли може да се е появило досега. Откак историята започна, всеки ден изниква нещо ново.

„Света Тереса“ е манастир, който е и сиропиталище за момичета. Сега аз съм най-голямата от всичките трийсет и седем пансионерки. Така е от шест месеца, след като последното момиче, навършило осемнайсет години, напусна. На осемнайсет трябва да изберем дали да продължим да живеем самостоятелно навън, или да останем в лоното на църквата. От всичките навършили осемнайсет, нито едно момиче не беше останало тук. Не ги упреквам. До рождената ми дата, която двете с Аделина измислихме, когато пристигнахме, остават по-малко от пет месеца и тогава ще стана на осемнайсет. Също като останалите и аз имам твърдото намерение да се махна от този затвор, независимо дали Аделина ще дойде с мен, или не. А ми е трудно да си представя, че ще го направи.

Манастирът, построен изцяло от камък през 1510 година, е прекалено огромен за ограничения брой хора, които живеят в него. Повечето от стаите са празни, а останалите са пропити с влага и миришат на пръст и в тях гласовете ни отекват до тавана и обратно. Манастирът е кацнал на най-високия хълм над селото, което носи същото име, сгушено в планинската верига Пикос де Еуропа в Северна Испания. Както манастирът, така и селото е от камък, а много от къщите са вградени направо в планинския склон. Когато вървиш по главната му улица „Кайе Принсипал“, неизбежно се набива на очи пълната му запуснатост. Сякаш мястото е забравено от времето и отминаващите векове са покрили почти всичко в светлозелените и кафяви нюанси на мъха, а във въздуха се носи вездесъщата миризма на плесен.

Вече от пет години умолявам Аделина да си тръгнем, да продължим да се местим, както ни бяха инструктирали. „Скоро ще развия моите завети и не искам те да се появят тук, сред всичките тези момичета и монахини“ — заявих й аз тогава. Тя ми отказа и ми цитира Библията по испанската й версия „Рейна Валера“, че трябвало да останем „мирни за избавлението на душите ни“. Оттогава всяка година я моля и всеки път тя ме поглежда с празен поглед и ми затваря устата с поредния религиозен цитат. Аз обаче знам, че моето избавление не е тук.

Навън, надолу по склона на хълма, различавам слабо мъждукащите светлини на селището. Всред снежната буря те изглеждат като плаващи сияния. Макар оттук да не се чува музиката от нито едната от двете кръчми, сигурна съм, че са претъпкани. Освен тях в селото има още ресторант, кафене, пазар, магазинче за хранителни стоки, а повечето сутрини и следобеди по главната улица излизат амбулантни търговци.