Питакъс Лор - Силата на шестимата

Изключвам компютъра и бързо се връщам в леглото, а мислите за Джон Смит, който се намира някъде там в неизвестното, препускат в главата ми.

Бъди жив и здрав и продължавай да се криеш — мисля си. — Ние с теб ще се намерим някой ден.

Тих шепот достига до мен. Гласът е студен. Не мога да помръдна, но слушам внимателно.

Вече не спя, но не съм и напълно буден. Целият съм вцепенен и когато шепотът се засилва, очите ми шарят из непрогледния мрак на мотелската стая. Целият се наелектризирам, щом над леглото се появява видението, и това ми напомня времето, когато първият ми завет — лумен, озари дланите ми в Парадайс, Охайо. Времето, когато Анри още беше тук, все още жив. Но Анри вече го няма. Той няма да се върне. Дори в състоянието, в което се намирам в момента, не мога да избягам от тази реалност.

Изцяло прониквам във видението над мен, с активираните си ръце осветявам мрака в него, но сиянието е погълнато от сенките. Всичко замира. Вдигам ръце пред мен, но не докосвам нищо, краката ми са отлепени от земята, нося се в огромна празнота.

Нов шепот на език, който не разпознавам, но някак си разбирам. Думите изскачат тревожно. Мракът избледнява и светът, в който се намирам, посивява, после преминава в ослепителна белота и примижавам, за да мога да виждам. Пред мен се носи мъгла, която постепенно се разсейва, и виждам огромна стая, чиито стени са опасани със свещници.

— Аз… аз не знам какво се обърка — казва някакъв глас, очевидно разтревожен.

Стаята е дълга и широка, с размерите на футболно игрище. Остра миризма на сяра изгаря ноздрите ми, насълзява очите ми. Въздухът е горещ и зловонен. В този момент ги виждам в другия край на стаята — две фигури, забулени в сенки, едната по-едра от другата, заплашителни дори и от разстояние.

— Измъкнаха се. Някак си се измъкнаха. Не знам как…

Придвижвам се напред. Обзема ме някакво спокойствие, като онова, което понякога се появява в сънищата, когато си даваш сметка, че спиш и всъщност нищо не може да те нарани. Стъпка по стъпка се приближавам към растящите сенки.

— Всички, всички са избити. Заедно с три пикена и два краула — казва по-дребният и нервно размахва ръце, застанал до по-едрия мъж.

— Бяха ни в ръцете. Тъкмо щяхме… — надига се гласът, но другият го прекъсва. Той оглежда внимателно въздуха, за да види онова, което вече е надушил. Спирам, не помръдвам, сдържам дъха си. В този миг той ме открива. По гръбнака ми полазват тръпки.

— Джон — казва някой, гласът му отеква някъде отдалече.

По-едрият се доближава. Надвисва над мен, висок е над шест метра, мускулест, с изсечена като скала челюст. Косата му не е дълга като на другите, а късо подстригана. Кожата му е светлокафява. Той приближава бавно, погледите ни са вперени един в друг. Девет метра, после седем. Спира на три метра от мен. Амулетът ми натежава, верижката се впива във врата ми. Около гърлото му, като якичка, забелязвам грозен морав белег.

— Очаквах те — казва той с равен и спокоен глас.

Повдига дясната си ръка, измъква меч от ножницата на гърба си. Мечът веднага оживява, но без да губи формата си, докато металът почти се втечнява. Болка пронизва рамото ми на мястото на раната от камата на воина по време на битката в Охайо, сякаш отново и отново ме промушват. Падам на колене.

— Доста време мина — казва той.

— Не знам за какво говориш — отвръщам на език, на който никога преди не съм говорил.

Искам да се махна незабавно, където и да е това място. Опитвам да се изправя, но сякаш ненадейно съм се сраснал с пода.

— Наистина ли? — пита той.

— Джон — чувам отново някъде отстрани.

Могадорианецът явно не забелязва и нещо във втренчения му поглед приковава моя. Не мога да го отместя.

— Не трябва да съм тук — казвам.

Гласът ми звучи безсилно. Всичко избледнява, докато накрая оставаме само двамата и нищо друго.

— Мога да те накарам да изчезнеш, щом това искаш — отвръща той и изсича с меча осморка, оставяйки да виси във въздуха рязка бяла черта по пътя на острието.

Веднага след това ме напада с високо вдигнат меч, който сякаш ще се разцепи от огромната си мощ. Размахва оръжието, то се спуска надолу като куршум, насочен към гърлото ми, знам, че не мога да направя нищо, за да попреча на удара да ме обезглави.

— Джон! — изкрещява отново гласът.

Отварям бързо очи. Две ръце са ме сграбчили здраво за раменете. Целият съм плувнал в пот, не ми достига въздух. Първо се фокусирам върху Сам, който се е надвесил над мен, после впервам поглед в ярките бадемови очи на Шест, които понякога изглеждат сини, понякога зелени. Коленичила е до мен, уморена и отпаднала, сякаш току-що съм я събудил, което навярно е точно така.