Беше неделя сутрин, края на август, той стоеше на Петикът Лейн. Пред него, заемайки три или четири квартала, бяха разположени сергиите на уличните търговци. Жителите на Лондон, които толкова обичат да купуват ненужни дреболии, бяха задръстили тесния проход. Робъртсън беше с туидовото сако — онова същото, което струваше четиридесет гвинеи. Сутрешният въздух беше прохладен. Морверад никъде не се виждаше.
Едно обстоятелство порази Робъртсън. Никой не се движеше. Гирляндата разноцветни знаменца, окачени на най-близката барака, бе странно замръзнала в невероятно положение; като заковани стояха струпалите се лондончани, не помръдваха продавачите зад сергиите и в бараките. Времето бе спряло.
На Робъртсън му се замая главата. Той опита да си спомни всичко, което се бе случило с него.
Имаше някаква хитра машинка — как се казваше? — вариостат. Тя бе минала де… дехроникалния интервал, тъй да се каже, в миналото, тоест сега. Очевидно вариостатът е нещо като автоматична врачка. Само че Робъртсън не бива да си служи с него, защото според правилата вариостатът няма място във времето, в което живее Робъртсън и заради това се бе получил онзи противотемпор.
Робъртсън потърка слепоочията си. Главоболието му не минаваше. Около него все още никой не се движеше.
Малкото човече — Морверад ли се казваше? — по някакъв начин бе пренесло Робъртсън няколко седмици назад, в оная сутрин, когато той бе купил вариостата. Робъртсън си мислеше: „Целият смисъл е в това, да отида пак до сергията на същия онзи търговец, но само че този път да не купувам вариостата. Тогава Морверад мирно и тихо ще отнесе тази вещ на мястото и ще се избегне противотемпорът.“
Жалко, че ще трябва да се раздели с такава удобна кутийка, мислеше си Робъртсън. Но нищо не може да се направи, утешаваше се стоически той. Друг избор няма. Ако не се подчини и пак купи вариостата, Морверад рано или късно ще го намери и отново ще го изхвърли в Лондон, в осемнадесети август; и все така ще се върти, като в омагьосан кръг, докато не се откаже доброволно от вариостата.
И тъй, трябва да отстъпи. Но после какво ли ще стане?
После, безспорно, той пак ще изживее тези седмици, но този път без кутийката. Робъртсън сви рамене. Ще мине и без нея. Той помни всичките съвети на вариостата, абсолютно всички: ще смени билета за самолета, ще продаде златните акции, ще купи живачни и тъй нататък. И това е всичко. Отначало ще се повтори оная същата верига от решения. Въобще не му е нужен вариостатът. Той сам умее да взима решения и най-често удачни.
Робъртсън окончателно се убеди. Така и да бъде, той ще се откаже от вариостата.
Щом взе това решение, в миг всичко около него трепна. Беше се отворил дехроникалният интервал и го бе пуснал напълно в осемнадесети август. Знаменцата затрептяха от вятъра, лондончани яростно започнаха търговията на половинпенсовите си съкровища, търговците с кресливи гласове започнаха настойчиво да канят дебелите туристи.
Робъртсън закрачи по тясната уличка. Къде ли е търговецът с брадичката? Аха, ето го там.
Робъртсън премина на отсрещната страна. Мършавият търговец се усмихваше на купувачите, като оголваше развалените си зъби, а на сергията сред купчината всевъзможни вехтории примамливо се мъдреше металната кутийка. Робъртсън се спря до сергията. Вариостатът пак му прошепна:
„Глупаво ще е от твоя страна, ако не купиш тая кутийка“ .
Робъртсън взе вариостата.
— Колко струва?
— Три шилинга и шест пенса.
Робъртсън остави вариостата на мястото.
— За съжаление, вижда ми се много скъпо.
— Два шилинга и шест пенса — умоляващо предложи търговецът.
— И за пенс няма да я взема — каза Робъртсън. — Това е последната ми дума. „Чувате ли ме, Морверад? Отказах се от вариостата“ . — Той бързо отмина.
В същия миг противотемпорът се затвори. Временният континуум, изкривен до неузнаваемост от това, че вариостатът се бе намирал в ръцете на Робъртсън, в миг прие нормалния си вид. Неочаквано Брус Робъртсън се спря на около шест метра от злополучната сергия, потърка чело, огледа се. Кутийката вече я нямаше. Той вдигна рамене. Непотребно парче метал и нищо повече. Робъртсън не можеше да си обясни от къде на къде изведнъж му бе хрумнало да се пазари. Провря се през тълпата, извика такси и се върна в хотела.
В хотела небрежно запрелиства вестниците, изяде леката вечеря и легна да подремне. Когато се събуди, малко го болеше глава. Плати сметката за стаята, взе такси до Лондонското летище и се качи в самолета, който тръгваше в девет часа вечерта.
Читать дальше