Аркадий Стругацки - Далечната планета

Историята ражда историческия оптимизъм, т.е. вярата в разума. И пак тя възбудено призовава към човечност.

В тесния коридор на Вълната, между живота и смъртта хората избират различно. Те са еднакви в едно: никой от тях не мисли за себе си. Най-малко за себе си. Когато Роберт се мъчи да спаси Таня, когато Женя Вязаницина се промъква на звездолета при детето си — това е продиктувано от човечността. Но тази човечност е сляпа. Тя е неразумна. И затова се превръща в своята противоположност. Когато Ламондоа, потъпквайки собствените си чувства, предлага да спасят от Радуга физиците, той действува в името на разума. Това хипнотизира затова мълчат така потиснато хората на площада пред Съвета. Но този избор е нечовечен. Нека всеки от тях има само един час живот дори този час не може да се изживее със съзнанието, че в минутата на изпитания е изгубена някаква висша човешка ценност.

Това не е мелодрама и не е схоластичен спор. Ако тези висши ценности не съществуват, тогава няма смисъл и човешкият живот. Ако няма човечество — няма история. Остава само минутният смисъл на съществуването и той се състои в животински страх от смъртта.

Единната и облекчена въздишка на хората, които слушат Горбовски, означава само едно — че те, тези ценности, съществуват. Те диктуват решението. В името на какво? На отвлечената идея за бъдещето, въплътена в децата? Не, преди всичко това е продиктувано от чувството, от усещането, че иначе не може да се живее, както не може иначе да се умре. И едва тогава постъпките на хората получават отвлечен смисъл — да запазят човечността, човека в човека.

И тъй — доверие на човешкото чувство. Реабилитация на човечността. И същевременно доверие на разума. Разумното трябва да бъде човечно. Човечното — разумно.

Това е равносметка на размислите на наш съвременник.

Означава ли тя отрицание на висшата целесъобразност, на историческата необходимост изобщо — в името на ближното човеколюбие?

Когато Румата Есторски изважда меча, той престава да бъде „бог“. Той постъпва противно на онова, което диктува опитът на историята — само стратегията на „боговете“ е способна да помогне на Арканар.

Но така ли ето в действителност? Еднозначен ли е опитът? Няма ли някакъв далечен смисъл в това название „Институт за експериментална история“?

Какво е историята, ако не единствен, извършван ежечасно експеримент на човечеството? Всяка година, всеки век все по-съзнателно извършван експеримент.

Къде води траекторията на историческия закон — към предварително предопределената, равнодушна към средствата цел? Но това е очевидна безсмислица. Бъдещето не съществува днес, то само се създава днес, целта се съставя от деянията на настоящето.

Да отстъпим пред фашизма — значи да променим траекторията на пътя на човечеството. Ето истинския смисъл на историческите уроци!

Изборът на Румата не е продиктуван от абстрактни съображения за човечност и история. Това е избухване на невероятно концентрирана болка и гняв, които растат в душата му, когато пред очите му тъпотата става все по-безочлива, фанатизмът се засилва и безнаказаната и садистично безсмислена жестокост се подиграва, човекът бива смачкан в праха и калта — всичко онова, което е добре познато на нас, които сме видели фашизма.

Истината е конкретна. Настъпва минута, когато законът, който е бил справедлив, престава да бъде такъв. Ако продължиш да бъдеш „бог“ — ще престанеш да бъдеш човек и ти, и другите.

Така човечността диктува избора и променя лицето на историята.

Безизходиците на историята, нейните противоречия са опасни не заради самата Вълна или фашизма — най-страшно от всичко е изпитанието на човечността, заплахата, че тя може да бъде изгубена, поражението.

Светът е сложен, истината променя вида си. Настъпват минути, когато тя мирише на кръв и на смърт. Историята ни позволява да надникнем в дълбочината на нашето „аз“. Ние научихме колко трудно е понякога да бъдеш „бог“. Понякога трябва да бъдеш бог. Но винаги и навсякъде е най-трудно и важно да останеш човек. Това може да бъде смърт. И все пак, когато Румата Есторски излиза на своя последен и кървав път, ние изпитваме същото облекчение, каквото изпитват хората на площада пред Съвета, които слушат Горбовски.

Мъжеството и дълбочината на тези книги са родени от сложността на нашия век. В тях няма илюзии за „изтриване“ на противоречията. Няма леки пътища, готови истини, предварителни решения. Те не унижават човека със съжалението си и не осъждат човешкото в него в името на „бога“. В тях няма компромиси.