Аркадий Стругацки - Далечната планета

— Да, разбирам — каза Румата. — Ще се постарая да намисля нещо.

Те лежаха в тъмнината и се държаха за ръце. В града беше тихо, само понякога някъде наблизо злобно цвилеха и се ритаха коне. От време на време Румата потъваше в дрямка и веднага се събуждаше от това, че Кира затаяваше дъх — в съня си той силно й стискаше ръката.

— Сигурно много ти се спи — каза Кира шепнешком. — Спи.

— Не, не, разправяй, аз те слушам.

— Ти през цялото време заспиваш.

— Все едно, аз те слушам. Наистина много съм изморен, но още повече ми е домъчняло за тебе. Жал ми е да спя. Разправяй, много ми е интересно.

Тя благодарно потърка нос в рамото му, целуна го по бузата и отново почна да разказва как тази вечер дошло детето на съседите, изпратено от баща й. Баща й бил на легло. Изпъдили го от канцеларията и за сбогом го набили здравата с пръчки. Напоследък той изобщо нищо не ядял, само пиел — целият бил посинял и треперел. Момчето казало още, че брат й бил дошъл — ранен; но весел и пиян, с нова униформа. Дал пари на баща си, пил с него и пак заплашвал, че щели да разпердушинят всички. Той бил сега лейтенант в някакъв специален отряд, бил положил клетва за вярност пред Ордена и имал намерение да приеме духовно звание. Баща й молел тя засега в никакъв случай да не идва в къщи. Брат й заплашвал, че ще се разправи с нея, дето се е свързала с благородник, червенокоса мръсница такава…

Да, мислеше си Румата, във всеки случай, разбира се, не у тях в къщи. И тук в никакъв случай не бива да остава. Ако й се случи нещо… Той си представи, че й се е случило нещо лошо, и цял се вкамени.

— Спиш ли? — попита Кира.

Той се свести и разтвори дланта си.

— Не-не… Ами друго какво си правила?

— Ами освен това разтребвах стаите ти. В ужасно безредие са. Намерих една книга, съчинение на отец Гур. В нея се разправя как един благороден принц обикнал една прекрасна, но дива девойка отвъд планините. Тя била съвсем дива и мислела, че той е бог, и все пак много го обичала. После ги разделили и тя умряла от мъка.

— Това е чудесна книга — каза Румата.

— Аз дори си поплаках. През всичкото време ми се струваше, че е за нас двамата.

Да, то е за нас двамата. И изобщо за всички хора, които се обичат. Само че нас няма да ни разделят.

Най-безопасно би било на Земята, помисли си той. Но как ще се чувствуваш там без мене? И какво ще правя тук сам? Бих могъл да помоля Анка да се сприятели с тебе там. Но какво ще правя тук без тебе? Не, на Земята ще отидем заедно. Аз сам ще поведа кораба, а ти ще седиш до мене и аз всичко ще ти обяснявам. За да не те е страх от нищо. За да обикнеш веднага Земята. За да не съжаляваш никога за твоята страшна родина. Защото това не е твоята родина. Защото твоята родина те отхвърли. Защото си се родила хиляда години преди срока си. Добра, вярна, самоотвержена, безкористна… Такива като тебе са се раждали през всички епохи от кървавата история на нашите планети. Ясни, чисти души, които не познават омразата и не приемат жестокостта. Жертви. Безполезни жертви. Много по-безполезни от Гур Съчинителя или от Галилей. Защото такива като тебе не са добри борци. За да бъдеш борец, трябва да знаеш да мразиш, а вие тъкмо това не знаете. Също както и ние сега…

… Румата пак задряма и веднага видя как Кира стои на ръба на плоския покрив на Съвета с дегравитатор на колана и веселата насмешлива Анка нетърпеливо я побутва към пропастта от километър и половина.

— Румата — каза Кира. — Страх ме е.

— От какво, мъничката?

— Ти все мълчиш и мълчиш. Страх ме е…

Румата я притегли към себе си.

— Добре — каза той. — Сега аз ще говоря, а ти ме слушай внимателно. Далеч-далеч зад гората има един страшен, непристъпен замък. В него живее веселият, добър и смешен барон Пампа, най-добрият барон в Арканар. Той има хубава, мила жена, която много обича трезвия Пампа и не може да понася пияния Пампа…

Той млъкна и се ослуша. Чу чаткане на много копита на улицата и шумното дишане на много хора и коне. „Тук ли е?“ — попита един груб глас под прозореца. „Май че е тук…“ — „Сто-ой!“ По стъпалата загърмяха токове и веднага няколко юмрука се стовариха на вратата. Кира трепна и се притисна към Румата.

— Почакай, мъничката — каза той и отметна одеялото.

— Идват да ме вземат — каза Кира шепнешком. — Знаех ги!

Румата с мъка се освободи от ръцете на Кира и изтича към прозореца. „В името на господа!“ — ревяха долу. — „Отвори! Ще я счупим — по-лошо ще стане!“ Румата отдръпна пердето и в стаята нахлу познатата трепкаща светлина на факли. Множество конници тъпчеха на място долу — мрачни черни хора с островърхи качулки. Румата гледа няколко секунди надолу, после огледа рамката на прозореца. Според обичая рамката беше плътно вградена. По вратата думкаха с нещо тежко. Румата напипа в тъмнината меча си и удари е дръжката в стъклото. То иззвънтя и се посипаха парчета.