Аркадий Стругацки - Далечната планета

— Не го оставяй много да мисли. През цялото време говори за нещо с него. Някакви глупости. За да спори.

Пашка въздъхна.

— Това и аз го зная. Само че какво са за него моите глупости?… Ще ме слуша малко, ще се усмихне и ще каже: „Паша, поседи малко тук, а пък аз ще отида да поскитам.“ И ще тръгне. А пък аз седя… Отначало като глупак ходех неусетно след него, а сега просто си седя и чакам. Виж, ако ти…

Анка изведнъж се изправи. Пашка се озърна и също стана. Със затаен дъх Анка гледаше как през поляната към тях идва Антон — грамаден, широк, със светло, неизгоряло лице. Нищо не беше се променило в него, той винаги си беше малко мрачен.

Тя отиде да го посрещне.

— Анка — каза той нежно. — Анка, приятелко…

Той протегна към нея огромните си ръце. Тя плахо се насочи към него и веднага отскочи. По пръстите му имаше… Но това не беше кръв — просто сок от горски ягоди.

Какво обединява тези повести? Случайно ли са заедно?

Те имат силата на дръзко и талантливо въображение. Дръзко, тъй като то наднича през вековете, създава фантастични светове с невиждана яркост. Талантливо, понеже вижда тези бъдещи несъществуващи светове пределно живи, в най-дребните подробности — от мириса на тревата на далечните планети до детайлите на смайващите хипотези.

Техните герои са хора търсещи, борещи се, обичащи, страдащи и главно мислещи. Напрегнато, страстно размишляващи за времето, за себе си, за човечеството. Вие не можете да не обикнете иронично-тъжния Горбовски и страстния Румата Есторски. Единият от тях загива в далечното бъдеще, другият оголва меча си в далечното минало, но макар че ги разделят векове, те са братя по разум, по мъчните си съдби и сложността на характерите си, по човечност.

В „Далечната планета“ вие виждате малка планета, на която физиците от Земята водят експерименти по мигновеното прехвърляне на веществото през пространството — нула-транспонтиране, както го наричат, или още по-небрежно — нула-Т. Заедно с тях тревожно наблюдавате как след един от опитите на полюсите на планетата се надига Вълна с невиждани по-рано размери от изроденото вещество, как тя пълзи към екватора, към населената зона на планетата, изгаря всичко живо, заплашва станциите, селищата, детските лагери и обкръжава столицата. И заедно с останалите живи вие мъчително трудно решавате как да живеят пред лицето на смъртта, в името на какво да живеят.

„Мъчно е да бъдеш бог“ започва със странната игра на двама юноши и една девойка на брега на земното езеро, игра на някакви средновековни рицари, прекалено обмислена в подробностите, за да бъде само игра. И изведнъж пред нас оживяват същите „благородни донове“, имената на които току-що са отзвучали на брега на езерото, и се разгъва мрачната картина на навъсените древни гори на друга планета, които обкръжават Арканар — страната на надменната аристокрация и на религиозните фанатици. И в един от благородните донове, в извънредно благородния и знатен Румата Есторски вие с учудване познавате същия онзи Антон, който като хлапак на далечната Земя не се беше решил да повтори онова, което бе направил Вилхелм Тел. Заедно с дон Румата вие се намирате в Хълцащата гора, за да се срещнете с другите пратеници на Земята, самоотвержените ентусиасти от Института за експериментална история. Тук, в Арканар, рискувайки живота си сред мръсотия, невежество и мракобесие, те се мъчат да спасят разума на… страната, залога на нейното бъдеще — учените, лечителите, поетите. Заедно с Румата вие минавате през залите на кралския дворец към спалнята на фаворитката, по тесните, сякаш изкривени от страх улици към бърлогата на нощната „Сива армия“, наблюдавате приближаването на някаква тъмна, сляпа, фанатична стихия, на нещо страшно като фашизма и го виждате в дивата, екзалтирана вакханалия на убийствата. И всяка крачка, всеки миг на намеса е изтезание… Като Румата Есторски и вие се измъчвате от съмненията: как да живее човек пред лицето на човешката мъка, пред лицето на смъртта? Как да остане той „бог“, висше същество, което познава законите на историческата необходимост и поради това да не изважда меч?

И в тези различни по сюжет повести вие откривате едно вътрешно, дълбоко единство.

Още от първите страници на повестта сякаш долавяте една мелодия: спокоен, радостен свят и над това спокойствие като сянка от облак върху слънчева поляна изведнъж пропълзява усещането за нещо зловещо, нарастващо в тишината, което заплашва да разруши мигновеното благополучие. Така влиза вестта за Вълната в утрото на Далечната планета Радуга и заедно с нея се явява загадъчният и чудноват човек-робот-Камил (какво може да бъде по-загадъчно и по-зловещо от безсмъртието?), така звучат мрачните, лъхащи на жестока и сляпа древност думи „Хълцаща гора“ в играта на Антон и Пашка. И в това сблъскване на противоречиви мелодии като в музикален контрапункт започват да се развиват събитията по спирала — от надеждата към отчаянието и отново към надеждата — и всяка все по-стегната нейна извивка приближава към трагичната кулминация, към възела, в която се събират всички мисли, всички дела и съдби.