Аркадий Стругацки - Далечната планета

— Ей, вие — ревна той. — Да не ви е омръзнал животът?

Ударите по вратата стихнаха.

— И винаги ще объркат — каза някой тихо долу. — Та стопанинът си е в къщи…

— Че какво ни засяга?

— Засяга ви, защото той е пръв на света по мечовете.

— А пък казваха, че бил заминал и нямало да се върне до сутринта.

— Уплашихте ли се?

— А бе не се уплашихме, само че за него нищо не ни заповядаха. Да не го убием…

— Ще го вържем. Ще го осакатим и ще го вържем! Ей, кой е там с арбалетите?

— Да не вземе той да ни осакати…

— Няма да ни осакати. Всички знаят, че е дал такъв обет — да не убива.

— Ще ви избия като кучета — каза Румата със страшен глас.

Отзад към него се притисна Кира. Той чуваше как бясно тупа сърцето й. Долу изкомандуваха със скърцащ глас: „Чупете, братя! В името на господа!“ Румата се извърна и погледна Кира в лицето. Тя го гледаше, както преди, с ужас и надежда. В сухите й очи играеха отблясъците на факлите.

— Какво, мъничката ми — каза той нежно. — Уплаши ли се? Нима се уплаши от тази сган? Върви да си облечеш. Повече няма какво да правим тук… — Той обличаше бързо металнопластовата си ризница. — Сега ще ги изгоня и ще заминем. Ще отидем при Пампа.

Тя стоеше до прозореца и гледаше надолу. Червени отблясъци скачаха по лицето й. Долу нещо пращеше и бумкаше. Сърцето на Румата се сви от състрадание и нежност. Ще ги погна като кучета, помисли си той. Той се наведе да търси втория меч, а когато се изправи наново, Кира вече не стоеше до прозореца. Тя бавно се свличаше на пода, като се залавяше за завесата.

— Кира! — извика той.

Една арбалетна стрела беше пробила гърлото й, друга стърчеше от гърдите й. Той я взе на ръце и я пренесе на леглото. „Кира…“ — повика той. Тя изхлипа и се изопна. „Кира…“ — каза той. Тя не отговори. Той постоя малко над нея, после вдигна мечовете, слезе бавно по стълбата в пруста и почна да чака кога ще падне вратата…

— И после? — попита Анка.

Пашка отмести очи, тупна се няколко пъти с длан по коляното, наведе се и протегна ръка към горските ягоди, които бяха под краката му. Анка Чакаше.

— После… — измърмори той. — Общо взето, никой не знае какво е станало после, Анка. Той оставил в къщата си предавателя и когато къщата му пламнала, на патрулния дирижабъл разбрали, че работата е лоша и веднага тръгнали към Арканар. За всеки случай хвърлили над града фишеци с приспивателен газ. Къщата вече догаряла. Отначало се объркали, не знаели, къде да го търсят, но после видели… — Той се смути. — С една дума, ясно било, накъде е отишъл.

Пашка млъкна и почна да хвърля в устата си ягоди една след друга.

— Е, и? — каза тихичко Анка.

— Отишли в двореца… И там го намерили.

— Как?

— Ами… той спял. И всички наоколо… също… лежали… Някои спели, а някои… така… Там намерили също и дон Реба… — Пашка бързо погледна към Анка и отново отмести очи. — Взели Антон и го закарали на Базата… Разбираш ли, Анка, та той нищо не разказва. Той изобщо сега говори малко.

Анка седеше много бледа и изправена и гледаше над Пашкината глава към ливадата пред къщичката. Шумяха и леко се поклащаха боровете, в синьото небе бавно се движеха пухкави облаци.

— А какво е станало с девойката? — попита тя.

— Не зная — каза твърдо Пашка.

— Слушай, Паша — каза Анка. — Може би не е имало нужда да идвам тук?

— Не, какво говориш! Мисля, че ще ти се зарадва…

— Все ми се струва, че той се крие някъде в храстите, гледа ни и чака да си замина.

Пашка се усмихна.

— Положително не е така — каза той. — Антон няма да седи в храстите. Просто той не знае, че си тук. Лови някъде риба, както обикновено.

— Ами с тебе как се държи?

— Никак. Търпи ме. Но ти си друго нещо…

Те замълчаха.

— Анка — каза Пашка. — Спомняш ли се анизотропното шосе?

Анка набръчка чело.

— Какво?

— Анизотропното. Там беше окачена „тухла“. Помниш ли ние тримата?…

— Помня, Антон беше казал, че е анизотропно.

— Антон мина тогава зад „тухлата“, а когато се върна, каза, че уж бил намерил там един разрушен мост и скелет на фашист, прикован към картечницата.

— Не си спомням — каза Анка. — Е, и?

— Сега често си спомням за това шосе — каза Пашка. — Като че ли има някаква връзка… Шосето беше анизотропно като историята. Не бива да се върви назад. А пък той отиде. И се натъкна на прикован скелет.

— Не те разбирам. Какво общо има прикованият скелет?

— Не зная — призна си Пашка. — Така ми се струва.

Анка каза: