Аркадий Стругацки - Далечната планета

Движението на стремителния сюжет ви довежда до общата и по същността си единна ситуация, в която се намират героите на Стругацки. Това е трагичната ситуация на избора. Нейният трагизъм се състои в това, че човек зависи максимално от обстоятелствата и същевременно е максимално свободен, тъй като диапазонът на неговия избор е най-широк — между живота и смъртта. Това не е извънсоциална, индивидуалистична свобода на „човека изобщо“. Не, свободата на героите от произведенията на Стругацки, хора от епохата на комунизма, се крие във висшето осъзнаване на тяхната отговорност пред историята, в тяхната човечност.

Така се открива пред нас главният — и общият — замисъл на тези повести, които разказват за глъбините на човешката душа, в които вилнее човечността, и за глъбините на човешкия разум, в които се осъзнава отговорността. Те са замислени като книги, които будят размисъл. И с това от далечината на времената те ни връщат нашите проблеми нашата епоха, най-голямата жестокост, или по-точно жестокостта, която се състои в това, че тя унищожи илюзията за прословутия „трети път“, удобната вратичка на безотговорността, вредната приказка — това мене не засяга. Нашето време направи от живота непрекъснат избор, непрестанно осъзнаване и поради това още по-неизбежно — приемането на отговорността за днешния и утрешния ден на света.

В това се състои мъжеството на „Далечната планета“ и на „Трудно е да бъдеш бог“. Техният конфликт е безмилостен и безкомпромисен, както самият живот, който го е родил. Хората загиват и не се предават, борят се за своята човечност. Ето защо книгата се възприема като страстно отрицание на философията на мрака, на страха и на отчаянието.

Оптимизмът на „Далечната планета“ и на „Трудно е да бъдеш бог“ не е в младежко „розово и бледосиньо“. Неговите уроци са мъчително горчиви, те са трагични. Оптимизмът въпреки смъртта, въпреки „задънените улици“ на историята предполага наличието на ценности в живота, които превишават ценността на собственото „аз“.

Светът на „Планетата“ и на „Боговете“ е трагичен. Ослепителните черни стени на Вълната и мрачните стени на Арканар еднакво оставят един-единствен път: той минава между двете стени — към далечното слънце и към смъртта.

По него отиват в морето изпитателите, като отнасят със себе си ослепелия си приятел и гордата си песен. По него минава Румата, за да падне в края на белязания с трупове път.

В книгите на Стругацки фантастиката не говори за формули, а за човека и историята и затова тя става голяма литература.

Фантастиката е двуликият Янус на съвременната литература, тя открива пред нас и двата си облика: устремения към бъдещето и обърнатия към настоящето.

Вглеждащите се в бъдещето очи на фантастиката откриват в него магистрали на безкрайни и безкрайно сложни пътища. Това са именно очи — не могат да се измислят тези издигащи се в безмълвието черни стени на Вълната, гребените на които блестят като слънце, или тесните, сподавени като вик улици на Арканар. Те трябва да бъдат видени.

Стругацки не са социолози, не са историци, а са художници. Те не виждат бъдещето в абстрактната перспектива на общите закономерности, а в осезаеми, конкретни и тъкмо поради това условни очертания. Никой не може да претендира, че вижда бъдещето в подробности. Далечната Радуга и Арканар са отклонения, случайни зигзази на историята. Но зад тях стоят и в тях се проявяват някакви отгатнати от художественото въображение закони.

С тези случайности е отбелязан като с жалони трудният път на изкачването на човечеството към върховете на неговата история.

Това се разкрива с пределна яснота в „Далечната планета“. От устата на Ламондоа, ръководния физик на планетата, се обявява най-важният закон на човешката история — законът за необходимото непрекъснато познание.

Но тъкмо този закон диктува непрекъснатото и увеличаващото се развитие на науката. И в същото време съществуват — това се открива в споровете на космодрома — неизбежни грешки, предизвикани от недостиг на хора, оборудване, енергия, от необходимостта да се изоставят неразкритите насоки, от невъзможността да се предвиди какво може да стане от онова, което е захвърлено.

Нула-Т поглъща всички мисли на физиците от планетата, на нея е подчинено всичко, тъй като тя означава гигантско увеличаване на възможностите на човека. А нали нула-Т е само мъничка частна проблема за физиката на Земята! Чудно ли е тогава, че Вълната е отместена, оставена в тила, че е забравена? И тъкмо оттам, от тила, Вълната се приближава отзад към Радуга и я унищожава.