Ориана Фалачи - Гневът и гордостта

Колкото до случилото се после, е, ще Ви го разкажа някой друг път. Засега Ви стига да знаете, че татко не бил разстрелян, дните на Марио Карита свършили скоро, както мама предсказала, а Вашата Италия не е моята Италия. И никога няма да бъде моята Италия.

Нито пък е ленивата и безмозъчна, хедонистична Италия, която, лишена от идеали, живее в култ към удобствата, а под Свобода разбира Разюзданост. (Ще-правя-каквото-си-искам.) Италия, която не е наясно с понятието „дисциплина", даже „самодисциплина", и като не го разбира, не го свързва с понятието „свобода": не проумява, че свободата е също и дисциплина, даже самодисциплина. Италия, която на смъртното си легло баща ми описваше с думите: „В Италия винаги се говори за Права и никога за Задължения. В Италия се преструват, че не знаят или наистина не знаят, че всяко Право влече след себе си Задължение, а който не изпълнява задълженията си, няма никакви права". И още: „По дяволите, нима съм сбъркал, като съм се бъхтил толкова и бях в затвора заради италианците?". Заедно с тази Италия, оскъдната Италия, нейно следствие. Оскъдна на достойнство, на гордост, на знания и даже на граматика. Например Италия на известните магистрати и депутати, които сякаш никога не са чували да се говори за съгласуване на времената и ни поучават от телевизионните екрани с ужасни синтактични грешки. (Не се казва: „Ако аз бих научил преди две години", добичета! Казва се: „Ако аз бях научил преди две години", магарета! Не се казва: „Магазина е затворен", неграмотници! Казва се: „Магазинът е затворен", малоумници!). Италия на учителите и учителките, на професорите и професорките, от които получавам писма, а в тях синтактичните грешки се преплитат с правописни. Затова ако ти се случи секретар, който е бил техен ученик, ще попаднеш на съобщение, приличащо на това пред очите ми. „Госпожо, Вашата приятелка казва, че е във Чикаго." Италия на студентите в университетите, даже на дипломиралите се вече, които заменят Мусолини с Роселини-съпругът-на-Ингрид-Бергман, Чайковски с Троцки, Наполеон с прочутия коняк. А пък ако ги попиташ какво се е случвало в Дахау и Маутхаузен, отговарят: „Произвеждали са сапун". И за бога, не ги питай кои са били карбонарите, защото ще ти отговорят: „Онези, дето са продавали въглища". Не ги питай кои са били Силвио Пелико, Карл Алберт, Масимо д'Азелио, Федерико Конфалониери, Джиро Меноти или Пий IX. Нито пък кой е бил Кавур, кой Виктор Емануил II, кой Мацини, що за движение е било „Млада Италия". Само ще те зяпат с изгаснали зеници и увиснал език. Най-много някой да е дочул името на Гарибалди (онзи-дето-пиел-марсала), а благодарение на един филм с Марлон Брандо друг ще си спомни, че Наполеон не е коняк, ами генерал, после император и съпруг на някоя си Жозефина. В замяна на това знаят да се дрогират, в събота вечер да си пилеят времето в дискотеките, да си купуват джинси, струващи колкото месечната заплата на работник. Знаят как до трийсетата си година да бъдат на издръжка от родителите, които, още по-некадърни от тях, са им подарили телефонче още на девет години, мотопедче на четиринайсет, автомобил на осемнайсет. Всъщност ако потърсиш друг секретар на мястото на онзи, дето пише е-във-Чикаго, и попиташ кандидата на двайсет и седем години какво е работил досега, той ще ти отговори: „Момент да помисля. Ах, да, преди работех като треньор по тенис. Аз играя добре тенис". Знаят също да се тълпят по митингите на един папа, който според мен изпитва огромна носталгия по светската власт и скришом я упражнява с голямо умение. Знаят и да прикриват лицето си зад качулка, за да се забавляват, като играят ролята на бунтари по време на демокрация, когато ги няма Карита, Пиночет и екзекуционните взводове. Безстойностни революционери. Наследници на онези от 1968-а, които вдигаха врява в университетите, а днес управляват „Уолстрийт" или Борсата в Милано. Подобни неща ме отвращават жестоко, защото гражданското неподчинение е нещо сериозно, а не повод за забавление или начин да правиш кариера. Благоденствието е завоевание на цивилизацията, а не претекст да живееш на аванта. Аз започнах работа шестнайсетгодишна, на осемнайсет си купих велосипед и се почувствах като кралица. Баща ми е работел от деветгодишен. Майка ми — едва дванайсет-годишна. И няколко дни преди да умре, ми каза: „Отивам си доволна, че съм видяла изкореняването на толкова несправедливости". Ех! Клетата ми майка вярваше, че щом като децата вече не са принудени да работят, всичко си е дошло на мястото. Вярваше, че със задължителното училище и достъпните за всички университети (чудо, останало непознато и неразбираемо за нея) младите научават неща, които тя не беше научила, но много би искала да знае. Мислеше, че е победила, мислеше, че сме победили. Добре поне че умря, преди да разбере заблудата и грешката си! Защото ние загубихме, драги мой, загубихме. Вместо образовани младежи разполагаме с магаретата, за които говорех. И си спести репликата не-са-такива-всичките, има-също-и-добри-студенти, сериозни-дипломирани, отлични-момчета-и-момичета. Знам добре, че има. Оставаше и да няма. Но са малко, уви. Твърде малко. И това е още една причина синовете на Аллах да имат силни карти в ръцете си и у нас, а като продължаваме по този начин, ще имат все повече.