Ориана Фалачи - Гневът и гордостта

Драги английски, френски, немски, испански, холандски, унгарски, скандинавски и така нататък цикади, амин: не ликувайте прекалено заради ругатните ми срещу Италия, която не е моята Италия. Вашите страни съвсем не са по-добри от моята. Десет случая от десет са плашещи копия и всичко, казано от мен за италианците, важи също и за вас, защото сте замесени горе-долу от същото тесто. В това отношение наистина принадлежим на едно голямо семейство… С еднакви прегрешения, коварства, лицемерия. С еднакви заслепления, дребнавости, предразсъдъци. Едни и съши недобросъвестност, приспособенчество, интелектуален тероризъм. Еднаква е демагогията, представяна като демокрация, разюздаността, обявявана за свобода, лъжата за истина. Еднаква е липсата на гордост от собствената култура, водеща до неспособност или отказ да бъде защитавана. Еднаква е безсъвестността, с която покровителствате или направо подкрепяте Бин-Ладеновия кръстоносен поход наопаки. За да си дадем сметка, е достатъчно да хвърлим един поглед на този фалирал финансов клуб, наричан Европейски съюз: не е ясно за какво служи, освен да узаконява антиамериканизма и така да разцепва на две Запада, да ни налага една глупост, наречена обща валута, да плаща прекомерни и незаслужени заплати (необложени с данъци) на членовете на своя негоден и безполезен Парламент. Както и да дразни хората с популистките си глупости. Например глупостта да зачеркне седемдесет кучешки породи. („Всички кучета са еднакви" — остроумно коментира антроположката Ида Мали.) Или глупостта да уеднакви всички седалки в самолетите. („Всички дупета са еднакви" — добавям аз.) Този Европейски съюз, който винаги говори на английски и френски, но никога на италиански, фламандски, испански, финландски, шведски или де да знам какъв, и където командва единствено столетният чифт, наричан Франция-Германия, толкова скъп на Наполеон. Този Европейски съюз, който приютява петнайсет, но някои говорят за двайсет милиона мюсюлмани — все враждебни, неблагодарни, арогантни и чужди на нашия начин на живот. Освен това хиляди от тях са терористи, кандидат-терористи или подготвящи се за такива. Този Европейски съюз, който не се свени да съглашателства с арабските страни, чийто петрол служи за финансиране на Ал Кайда, и който за да натъпче в джоба си мръсните петродолари, скришом продава нашите банки, търговски предприятия, хотели, вековните ни палати. Този Европейски съюз, който се осмелява да говори за „културни прилики между Запада и Близкия изток". Културни-прилики?!? Ама че палячовци и малоумници, къде са тези културни прилики?!? В Мека? Във Витлеем, Дамаск, Бейрут? В Найроби, Джакарта, Рияд? В Багдад, Техеран, Кабул?

Когато бях много млада, на около седемнайсет години, често мечтаех за обединението на Европа. Идвах от една война, в която италианци и французи, италианци и англичани, италианци и финландци, италианци и руснаци, италианци и гърци, италианци и германци, германци и французи, англичани, поляци, холандци, датчани, руснаци и така нататък се бяха избивали помежду си, спомняш ли си? Втората световна война, проклетата, гадната. Отдаден изцяло на новата борба, баща ми възхваляваше европейския федерализъм, миража на Карло и Нело Росели, и провеждаше митинги. Говореше на тълпите, прогърмяваше: „Европа, Европа, трябва да изградим Европа!". Изпълнена с ентусиазъм и доверие, аз го следвах, както го следвах, докато прогърмяваше: „Свобода, свобода!". Заедно с мира, дотогава невъобразим и невкусван, започвах да опознавам дотогавашните си врагове. Германците. И като ги виждах без униформа, без пушка, без картечница, без оръдия, си мислех: „Божичко, те са същите като нас. Обличат се като нас, ядат, пият и спят като нас, обичат поезията и музиката като нас, молят се или не се молят като нас. Като мен. Възможно ли е тогава да са ни сторили толкова зло? Възможно ли е да са ни преследвали, тероризирали и убивали толкова много?!?". А после си казвах: „Но и ние им причинявахме зло, и ние ги убивахме!". И с тръпка на ужас се питах дали по време на Съпротивата самата аз съм причинила смъртта на някой германец. Например като съм носела оръжие на партизаните. Като съм им предавала съобщение, указващо пътя на някой конвой, за да го нападнат. Като съм разпръсквала пирони по провинциалните пътища, за да спукат гумите си и да свършат по урвите… Питах се, и още как. И като си отговарях: „Вероятно да", „Сто на сто", изпитвах нещо като срам. Чувствах се сякаш съм се сражавала през Средновековието, когато Флоренция и Сиена воювали помежду си и водите на Арно почервенявали от кръв. Кръвта на флорентинците и кръвта на сиенците, принадлежащи на една и съща земя. Които говорели един и същи език. Живеели рамо до рамо, тоест на седемдесет километра разстояние. После с друга тръпка, този път тръпка на неверие, оспорвах гордостта си, че съм била войник на моята родина и заключавах: „Стига! Татко е прав, стига! Европа, Европа, трябва да изградим Европа!".