Ориана Фалачи - Гневът и гордостта

Не, поне засега не го правят повече. И всички са забравили, че са го правели. Но аз не съм забравила и изпълнена с негодувание, крещя: „Кой ще ми върне онези чети-ресет и повече години обиди, синини в душата, оскърбления на моята чест?". Преди време говорих с един бивш комунист от бившата Италианска комунистическа младежка федерация: организация, от която са излезли всички или почти всички министри, министър-председатели, кметове или управители на области, които представяйки Левицата, тормозят нашата страна. Напомних му, че фашизмът не е идеология, а поведение и го попитах: „Кой ще ми върне онези четиресет години?". А тъй като днес и той се преструва на либерал, на добронамерен и прогресивен, си въобразявах, че ще се извини. Вярвах, че с ръка на сърцето ще ми отговори: „Простете!". Вместо това се изкикоти и отсече: „Съдете ни!". Думи, от които заключавам, че вълкът козината си мени, но нрава не, и благодарение на тях потвърждавам: не, тяхната Италия не е и никога няма да бъде моята Италия.

Нито пък е Италия на техните противници, нека да е ясно. Не гласувам и за тях, следователно от дълги години не гласувам за никого. Признавам, правя го с мъка — защото да, негласуването е гласуване: законен и оправдан вот, вот, означаващ вървете-по-дяволите-всички. Но също е и най-тъжният, най-трагичният съществуващ вот. Изпълненият с терзание вот на гражданина, който не се припознава в никого, не се доверява на никого и като следствие не знае от кого да бъде представляван, затова се чувства изоставен, измамен, самичък. Самичък като мен. Аз страдам много по време на избори в Италия. Пуша, ругая, повтарям си: „Исусе, лежахме в затворите и умирахме, за да имаме отново право на глас! Другарите ни бяха разстреляни или загинаха в концлагерите. А аз не гласувам…". Страдам, да. И проклинам моята непреклонност, непоколебимост, надменност. Почти завиждам на умеещите да се нагаждат, да се огъват при нужда, с една дума, да се съгласяват с компромисите и да гласуват за някого, който им изглежда не толкова лош като другите. (Затова пък когато има референдум, гласувам. Защото на референдумите не трябва да облагодетелствам мъже или жени, в които не се припознавам и отказвам да бъда представлявана от тях. Там демократичният процес се развива без посредници.

„Искаш ли монархия? Не. Искаш ли република? Да. Искаш ли до къщата си ловци, избиващи птичките? За бога, не. Искаш ли закон, защитаващ личното пространство? За бога, да.") И като казвам това, остави ме да кажа няколко приказчици на лидерите на онези противници.

Приказчици. Многоуважаеми господин Кавалер, знам, че като чуете казаното от мен за бившите комунисти, Вие ще се надуете, ще засияете от радост като щастлива младоженка. Но потърпете малко, моля Ви. Има също и за Вас. Накарах Ви да чакате много, държах Ви на тръни само защото не принадлежите към онези четиресет и повече години горчивини. Според мен Вие наистина сте невинен. Освен това не Ви познавам от около половин век, тоест толкова добре, колкото тях. Вие сте новичък, истинска новост. Появихте се, когато вече не исках да чувам нищичко за политика (свещена за мен дума, ако досега не Ви е станало ясно.) В политиката изникнахте подобно на някои растения, изникващи в зеленчуковата градина или сред цветята, а ти стоиш пред тях и се питаш: „Що за чудо е това? Репичка? Коприва?". Оттогава Ви наблюдавам с любопитство и недоумение, без да мога да реша дали сте репичка, или стрък коприва, и все още мисля, че ако сте репичка, не сте ряпа, а ако сте стрък коприва, не сте голяма коприва. Освен това Вие също подхранвате тези съмнения, като не се вземате прекалено на сериозно. Поне с уста (с очи доста по-малко) Вие все се смеете. Вие се смеете даже когато няма никаква причина за смях, сякаш знаете, че успехът Ви в политиката е чудновата и неоправдана случайност, шега на Историята, необичайно приключение във Вашия прещастлив живот. И като казах това, ми позволете (използвам Вашия начин на говорене, виждате ли) да изложа онова, което не харесвам у Вас. Например липсата на добър вкус и съобразителност. Фактът, че толкова държите да Ви наричат Кавалер. Наистина не става дума за рядка и важна титла, повярвайте ми. Италия произвежда повече кавалери и командори, отколкото простаци и приспособленци. Веднъж един президент на Републиката искаше да включи в онзи куп и мен. За да му попреча, трябваше да го известя, че ако опита, ще подам иск за злепоставяне. А Вие носите тази титла с толкова гордост. Сякаш е златен медал или феодален герб. И тъй като Мусолини също се е обкичвал с нея, а Вие държите на Свободата, титлата „кавалер" ми се струва политическа грешка. Също и комична. А един министър-председател не може да си позволи да бъде комичен. Ако е, взема на подбив страната. Не ми харесва и липсата Ви на такт, даже лекомислието, с което избрахте името на Вашата партия [41] Става дума за Forza Italia (Напред, Италия) — дясноцентристката Партия на Силвио Берлускони. — Бел. ред. . Име, напомнящо крясъците, с които ни оглушават запалянковците по време на международните футболни мачове. А това ме обижда и натъжава, колкото ме обиждаше и натъжаваше злобата на комунистите. Даже и повече, защото този път раната не е нанесена лично на мен, причинена е на моята Родина. Вие нямате никакво право да използвате името на моята Родина като име на Вашата партия. Родината е родина за всички, също и за Вашите съперници и врагове. Нямате никакво право да отъждествявате Италия с проклетите футболни отбори, с дваж по-проклетите стадиони. За подобна злоупотреба: моят прапрадядо Джобата би Ви извикал на дуел със сабята от Куртатоне и Монтанара. Моите чичовци, с байонетите от Карсо. Баща ми би Ви набил с юмруци, а майка Ми щеше да Ви извади очите. Колкото до мен, щом видя онова име, напомнящо ми международен футболен мач, изпадам в ярост. Но кой Ви го подсказа? Вашият прислужник, Вашият готвач, Вашият шофьор?