Ориана Фалачи - Гневът и гордостта

Съблазнено заради репортажите ми от Южен Виетнам през 1967-а и 1968-а година, репортажи от които италианската левица беше на седмото небе, защото изразяваха без половинчати изрази мнението ми за онази полемична война, през 1969-а правителството на Хо Ши Мин ме покани да посетя Северен Виетнам. Естествено, приех, а веднъж оказала се там, не ми трябваше много време, за да разбера, че ако южновиетнамците имаха твърде малко възможности да отидат в рая, то северновиетнамците разполагаха с още по-малко да не свършат в ада. Трагедията ставаше още по-голяма заради тамошния сталинизъм, който ужасяваше даже руснаците. Here old Joseph is far from being dead / „Тук старият Йосиф още не е умрял" — ми казаха тримата съветски пилоти, които втората вечер срещнах в бара на хотел „Метропол" в Ханой. Затова без заобикалки разкрих тази истина. Дотогава никой не го беше правил. (Препрочети статиите на журналистите, били там преди мен: забелязали са същите неща, говорили са със същите хора, понасяли са същите несгоди, но ще видиш, че всички са се включили в хора на пропагандата, дирижиран от режима. Всички.) Разобличих тяхната истина, като разкрих също и неприязънта и незачитането, които Северът изпитваше към Фронта за национално освобождение и по-точно към бойците, нечленуващи в комунистическата партия — католици и будисти. Неприязън и незачитане, които вече бях доловила в Южен Виетнам, докато разглеждах полуголите и зле въоръжени трупове на партизаните, за разлика от добре екипираните и въоръжени на редовните войници, но освен това в Ханой ми ги потвърди през сълзи един ветеран от Виетмин. Madame, Madame, vous пе savez ras comme nous sommes traites ici! / „Госпожо, госпожо, Вие не знаете как се отнасят с нас тук!". Разобличих я също и като разказах за ежедневните страдания, на които кварталните милиции и партийните началници подлагаха народа. Едно от тях — принуждаваха ги да уринират и дефекират отделно, на две различни места. (Това позволяваше на Министерството на земеделието да събира тонове човешки изпражнения, неразредени с урина, и да произвежда много ефикасен тор за отглеждане на ряпа и други зеленчуци.) Последната ми дописка завършваше с описанието на един селянин, който за да се спаси от американските бомби, намираше убежище в нужника, където даже не се радваше на комфорта, на свободата да се разтовари от страха си на едно и също място.

Е, знаеш ли как реагира италианската левица, на която дотогава репортажите ми от Сайгон се нравеха? Като възложи на едно известно комунистическо периодично издание, „Ние жените", да ме накаже с поредица от оскърбителни статии. Статии, описващи ме като негодница и мракобесница, отишла в Ханой само за да оклевети героичния северновиетнамски народ, и които всеки път излизаха под същото заглавие, проснало се на две страници с едър шрифт: „Госпожица Сноб отива във Виетнам".,И търпение, ако подобни гадости ме сполетяха също и откъм чуждестранните цикади. Говоря за Джейн Фонда, холивудската звездичка, поканена от режима на Хо Ши Мин малко след това, насърчавана от неизлечимата си липса на интелигентност, както и заради ужасяващата ѝ мания за публичност, след завръщането си ме обвини в шпионаж за Пентагона и ЦРУ там долу. (Отговорих ѝ да се моли никога да не ме срещне, защото ако се случи, ще я подбера с ритници в задника.) Говоря и за американския военнопленник, когото интервюирах в Ханой. Онзи пилот, старши лейтенант Р. Ф. Фришман, който с нисък трикратен поклон събираше бонбоните, хвърлени му от присъстващите северновиетнамски офицери. Соте-оп-благодаря-соте-оп. Онзи старши лейтенант Фришман, който напираше да ми каже единствено че надзирателите се държат добре с него, даже му дават кюфте от прясно месо; напразно се опитвах да разпаля в него мъничко гордост, като му разказах за неговите сънародници, току-що кацнали на Луната. Онзи старши лейтенант Фришман, пилот, заради когото се скарах зловещо с бонбонените офицери. Който благодарение на мен беше освободен, но след завръщането си в родината ме обвини, че съм съчинила всичко това. Никакви бонбони, никакъв трикратен нисък поклон, никакво кюфте от прясно месо, никакви откровения за полета до Луната. Инструктиран от Пентагона и ЦРУ, които искаха да мине за герой, даже отрече да ме е срещал. Отказа да изслуша и лентата с интервюто, записано и публикувано в нюйоркския седмичник Look. „Не познавам онази жена" — каза. (Същите думи, които президентът Бил Клинтън щеше да изрече след трийсет години пред камерите, за да отрече историйката си с пухкавелката.) Злото няма националност, знайно е. И за да си го припомнят, човешките същества не трябва да избиват хиляди себеподобни в името на Аллах. Затварям скобата, нека се върнем на нашенските цикади.