Ориана Фалачи - Гневът и гордостта

Вярно, отстъпниците не са италиански специалитет. Първенството принадлежи на Франция, където ги наричат girouettes / ветропоказатели, и където от Революцията насам те стигат до непреодолявани, даже непреодолими върхове. Помисли само за техния Exemple-Supreme / най-висш образец, за онзи, когото Наполеон наричал ипе merde dans ип bas de soie / „лайно в копринени чорапи". С една дума, Шарл Морис дьо Талейран-Перигор, епископ на Отун и отлъчен революционер, ту републиканец, ту монархист, веднъж бонапартист, друг път антибонапартист, ту поддръжник на Бурбоните, ту на Орлеанската династия, а накрая умрял на преклонна възраст в леглото си, отново предан на папата… Помисли за самия Наполеон, който като млад минавал за бунтар и казвал за Марат и Робеспиер: Voila mes dieux / „Ето моите богове". Но след този дебют се повишил в император, разпределял европейските тронове на братята, сестрите и приятелите си, възстановил аристокрацията. Спомни си за Барас, Талиен и Фуше, комисари на Терора, извършители на кланетата в Лион, Тулон и Бордо, които по време на Директорията се заели да заговорничат с отървалите гилотината аристократи, и първият изнамерил Наполеон. Вторият го последвал в Египет, третият му служил до последно… Ами Жан Батист Бернадот, който благодарение на Наполеон станал крал на Швеция и като такъв се съюзил с неговите врагове, обявил му война, допринесъл повече от всеки друг за поражението му при Лайпциг. Помисли за Жоашен Мюра, получил в дар от същия августейши покровител и шурей кралство Неапол, а той му изменил през 1814-та, преминавайки към австрийците… И да не забравяме, че през 1815-а точно французите съставили удивителния D ictionnaire des Girouettes / „Речник на ветропоказителите" и продължават да го допълват и преиздават, все по-претъпкан с имена на съвременници. Но това не ме утешава. Всеки изплаква своите сълзи, в отстъпничеството нашата страна изпъква почти колкото Франция, но знаеш ли коя е най-болезнената подробност? Италианците никак не се възмущават, защото са свикнали. Даже се смайват, ако някой остане верен на идеите си. Преди години ми се случи да говоря с един прославен всезнайко и проповедник на демокрацията, и както си бъбрехме, му разказах, че докато съм проучвала корените си, съм открила нещо чудесно: както в майчиния, така и в бащиния ми род никой не е бил член на Националната фашистка партия. И нещо повече: когато една от лелите ми се влюбила в някакъв фашист (безобиден, но фашист) и се омъжила за него, братя и сестри я заклеймили: „Продажница, мръсница, предателка, тежко ти, ако отсега нататък ни продумаш". Обясних му също, че макар да познавам житието на измъчвания ми баща, на изстрадалия ми чичо и на дядо ми, заплашван от черноризците, това потвърждение ме е изпълнило гордост. И знаеш ли какво ми каза онзи проповедник на демокрацията? Каза ми: „Явно са живели в облаците!". А пък аз му отговорих: „Не, господине. Живееха в Бърза помощ или в затвора. Тоест, в съвестта си". Но ако се захвана да изброявам всички Италии, които са ми чужди, недолюбваните от мен Италии, които ме карат да страдам, нямa да ми стигне времето.

И все пак ще опитам. По възможно най-бърз начин, като избера една, и толкова. Например Италия на бившите комунисти, които за четиресет години (би трябвало да кажа даже петдесет, когато започнаха, бях много млада) оставиха безброй синини в душата ми. Нараниха ме със своя деспотизъм, с надменността и арогантността си, с интелектуалния си тероризъм, с навика си да осмиват и охулват инакомислещите. Който не е комунист, бива третиран от тях като глупак и троглодит. Наричат го реакци-онер и даже слуга на американците. (Написано amerikani, а не americani.) С една дума, Италия на червените попове, на триноздревците [39] Trinahciuto — човек с три ноздри. Неологизъм, появил се в ит, печат през 1947-а година. Изкован от Джованино Гуарески, журналист и писател, като хумористична критика на Левицата. Третата ноздра няма същите функции като другите две, а служи през нея да излезе мозъкът, а мястото му да бъде заето от партийните директиви. — Бел. ред. , набързо сменили тона след падането на Берлинската стена. Объркани като пиленца, които вече не могат да се подслонят под крилата на майката квачка, тоест Съветския съюз, се престориха че поставят на изпитание съвестта си. Изплашени като енорийски свещеници, треперещи да не изгубят енорията си, а с нея и придобитите привилегии, се престориха на либерали и даже започнаха да изнасят лекции по либерализъм, толерантност и великодушие. Станаха любезни и днес са заели позата на добродетелни. Като кръщават партиите и съюзите си, използват имена от растителното царство като дъб, маслиново дърво, маргаритка, както и картинка на магаре. Животно, свикнало да надава магарешки рев, а не да символизира интелигентност — за когото го знае. Изкачват се на съблазнителни длъжности. Получават главозамайващи заплати, посещават салоните на нашумели личности. Накрая идват в Ню Йорк, за да си купуват ризи от „Братя Брукс" и чаршафи от „Блумингдейлс", провеждат конгресите си под знака на един англо-американски лозунг, напомнящ реклама на перилен препарат: I care40 [40] От английски — „Мен ме е грижа". — Бел. ред. . Здраве да е, ако работниците, потънали в реките, в езерата от червени знамена, не знаят английски. Здраве да е, ако моят дърводелец — стар и почтен флорентински комунист, не разбира онова І care. Чете го Икар и смята че става дума за Икар, онзи грък, дето му се харесало да лети, но по време на полета му се разтопили крилата, и засрамено ме пита: „Госпожо Фалачи, ама какво общо има Икар?!?". И госпожа Фалачи трябва да му обяснява, че той няма нищо общо, І care не означава Икар, а „засяга ме", и тогава той се ядосва. „Ще ми се да науча кой е тъпакът, измислил тази идиотщина!". Вече дори не ме наричат глупачка, троглодитка, реакционерка и така нататък, нали сега провеждат конгресите си под знака на англо-американски лозунги… Доколкото знам, техният ежедневник вече не ме напада (но скоро ще го направи) с ругатни, неоснователно злорадство, безсрамни клевети, каквито е бълвал върху мен повече от четиресет години във фашистката си рубрика “Будала на деня", после превърнала се в „Пръст в окото". Както и седмичниците на техните запазени енории. А сега ме остави да отворя една скоба, която дължа на самата себее си от трийсет години. Ето я.