Дейвид Лендър - Ваксината

— Нищо не очаквам. Вие ме попитахте какво се случи и аз ви разказах.

— Защо е дошъл тук?

— Вече ви казах. Обаждах му се няколко пъти с предложение за интервю. Той искаше първо да се срещнем.

— И това е всичко?

Дени реши да не казва на Уилсън, че според нея в главата на Магуайър се е въртяло нещо повече от това. Затова само вдигна рамене.

— Кой определи срещата? — попита Уилсън.

— Той.

— Кой ви запозна? Вие очевидно сте имали причина да говорите с него и не сте му звънели просто така.

— Запозна ни един негов приятел. Джон Маклоски.

— Онзи от „Келердорн“? Разобличителят?

Това започна да става странно. Дени осъзна, че е странно ФБР да я разпитва за доктор Магуайър дори още преди да са се появили ченгетата от отдел „Убийства“. Пък на този тип Уилсън нямаше защо да му се обяснява кой е Джон Маклоски. А името му не беше чак толкова популярно. И как нарече Магуайър? Старши биолог във „Фарма“? Как би могъл да знае това?

— Какво ви даде?

Тя се вторачи в него. Нямаше да му каже.

— Нищо.

В този момент още двама мъже в костюми се появиха на площадката. Следваха ги шест или осем човека с обемисти кутии. Някои от тях бяха униформени. Уилсън им каза:

— Момчета, тя е изцяло ваша. Ние свършихме тук. — След това си тръгна с партньора си.

Двамата цивилни полицаи се спогледаха объркани. Обърнаха гръб на Дени и поговориха известно време с униформения полицай, който беше дошъл пръв. Да, наистина ставаше нещо твърде странно. Тя имаше чувството, че полицаите нямаха представа кои бяха типовете от ФБР, нито защо бяха тук. А дали изобщо бяха от Бюрото?

Пъхна ръка в джоба на сакото си и напипа флашката. Сигурно Магуайър затова е искал да се видят. Спомни си, че й беше казал нещо като „да бъде на правилната страна“. Тя огледа мъжете, които разговаряха пред вратата, и реши, докато не си изясни какво става, да си трае за това.

Гроувър Медсън седеше в конферентната зала до огромния си колкото апартамент кабинет на петдесетия етаж в сградата на „Фарма Интернешънъл“ на 42-ра улица в Ню Йорк и се любуваше на небостъргача „Крайслер“ от другата страна на Лексингтън авеню. Заоблените арки от неръждаема стомана на шпила приличаха на ар деко скулптура — нещо отдавна изгубено от днешния скучен свят. Офисите на „Фарма“ се намираха в бездушна стъклена кутия. Медсън въздъхна и погледна отново в конферентната си зала. Съливан, новият началник на поделението „Ваксини“, разясняваше монотонно тазгодишните инициативи, свързани с ваксините срещу свински грип и пневмония. Нови инициативи — дрън-дрън. Днес всичко е опаковано в тези тъпи стратегически термини. Частично заради онези задници от „Макинси“, консултантската фирма по мениджмънт, която управителният съвет беше настоял да наемат и която от девет месеца се размотаваше тук.

Не можеше да разбере как като главен изпълнителен директор не беше сложил край на това. Всички тези човекочасове, пропилени в безполезен новоговор, вместо хората да не си пъхат носовете в чуждите дела и да вършат нещо полезно. Медсън се наведе напред.

— Гари, моля те, бъди кратък. Няма нужда да слушам за „въздействащи агенти“ и „клинични изпитания“. Просто искам да науча какво ще направиш, за да накараш майките да отидат в кабинетите на педиатрите и най-важното — в аптеките. И как ще ги накараш да сложат противогрипна ваксина на децата, на съпрузите си и на самите себе си, и то извън сезона.

— Ами, Гроувър… — Какво, по дяволите, става? Този тип се готвеше да си сложи наколенките заради него. Какво тогава щеше да прави пред управителния съвет? Или пред група инвестиционни анализатори? Медсън реши да му помогне.

— Нека те улесня. Нали знаеш малките стикери с формата на сърце и лозунга на тях: „Обичам любимото си същество достатъчно, за да го ваксинирам срещу грип“? Тези, които слагаме по табелите с обяви на аптеките от веригите „Уолгрийн“, „Райт Ейд“ и „Дуейн Рийд“ през есента, когато настъпи сезонът на грипа? Точно от това имаме нужда. Нещо, което да накара майките да се почувстват виновни, че не купуват противогрипна ваксина за децата, бащите, своите майки и така нататък. Както и извън сезона, за да можем да реализираме… колко допълнителен приход? — Медсън погледна към безименното мекотело от счетоводството, което Съливан бе довел със себе си.

Мекотелото имаше вид сякаш се дави със стрида.

— Един милиард и двеста милиона, ако организираме национална кампания.