Джон Гришам - Теодор Буун. Заподозрян

Тео реши да продължи:

— Обзалагам се, че няма да го открият. Бас ловя, че Пийт Дъфи е планирал всичко безупречно и сега е някъде далече, най-вероятно с доста пари и с нови документи за самоличност.

— Нима?

— Разбира се, Айк. Разполага с преднина от осем часа, а полицията няма никаква представа с какво се придвижва той. Така че какво точно търсят? И те не знаят.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Айк и се завъртя със стола си. Под шкафа зад бюрото му имаше малък хладилник, обикновено добре зареден.

— Не, благодаря — отговори Тео.

Айк извади още една бутилка бира, отвори я и отпи. Тео знаеше, че чичо му пие твърде много, беше го научил в кантората „Буун и Буун“, а също и в съда. На два-три пъти беше дочувал коментари, които намекваха, че Айк Буун има проблеми с алкохола, и предполагаше, че това е вярно. Никога обаче не го беше виждал с очите си. Айк беше разведен и доста отчужден от децата и внуците си. Живееше сам и по мнението на Тео беше тъжен възрастен човек.

— Още ли имаш петица по химия? — попита Айк.

— Стига, Айк. Трябва ли непрекъснато да говорим за оценките ми? Нашите им обръщат предостатъчно внимание. Освен това е пет и половина, а не пет.

— Как са вашите?

— Добре са. Мама ми е оставила бележка да те поканя да вечеряш днес с нас в „Робилио“.

— Много мило от нейна страна. — Айк махна с ръка над папките, струпани в безпорядък върху бюрото му, после отговори със същата изтъркана фраза, която Тео чуваше почти всеки ден от родителите си: — Имам много работа.

Каква изненада, ха-ха, помисли си Тео. По неразбираеми за него причини взаимоотношенията между родителите му и Айк бяха сложни и той не можеше да направи нищо, за да ги опрости.

— Вечерята не отнема много време — отбеляза Тео.

— Благодари на Марсела от мое име.

— Добре.

Тео често се доверяваше на Айк и споделяше с него неща, които не казваше на родителите си. Мислеше да му разкаже колко странен ден е имал, след като си бе тръгнал от съдебната зала предобед, но реши да си замълчи. Можеше да сподели неприятностите си и по-късно и да го помоли за съвет.

Поговориха за бейзбол и за футбол и след половин час Тео и Джъдж се сбогуваха. Колелото му беше точно където го беше оставил, с две напомпани гуми, така че го яхна и полетя, следван от Джъдж. В кантората завари и двамата си родители и както обикновено им разказа накратко как е минал денят му.

Марсела Буун не обичаше да готви и най-често беше прекалено заета, за да се заседява в кухнята. Уудс Буун беше ужасен готвач, но пък обичаше да си похапва, затова още откакто Тео беше съвсем малък, семейството опитваше най-разнообразните в етническо отношение храни в Стратънбърг. В понеделник хапваха италиански ястия в „Робилио“. Във вторник бяха на супа и сандвичи в приюта за бездомни. В сряда си наваксваха с китайска храна за вкъщи от някой от трите си любими ресторанта. В четвъртък господин Буун купуваше специалитета на деня от един турски ресторант. Петъчната вечеря винаги беше риба в „Малуф“ — шумно ливанско заведение. В събота се редуваха да избират заведение, като всеки от тримата самостоятелно определяше предпочитанията си, без другите двама да му влияят. И накрая в неделя госпожа Буун влизаше във владение в кухнята си и пробваше нова рецепта за печено пиле. Резултатите невинаги бяха блестящи.

Точно в седем вечерта семейство Буун влязоха в ресторант „Робилио“, където ги поведоха към любимата им маса.

Вторник сутринта. И то не кой да е вторник, а първият вторник от месеца, което означаваше, че Тео и още петдесет бойскаути от Отряд 1440 към Скаутския съвет, отиваха на училище, облечени с официалните си униформени ризи и оранжеви кърпи. Настоятелството беше решило, че носенето на пълната скаутска униформа на територията на училището не е допустимо. Изискванията към облеклото бяха доста неустановени, прилагаха се либерално и това винаги създаваше проблеми. Пълната скаутска униформа не би ги увеличила. Настоятелството обаче се опасяваше, че ако дори за един ден месечно допусне скаутските униформи и на момчетата, и на момичетата в училище, ще ги последват всякакви други униформи. Спортни екипи, кимона за карате, театрални костюми, дори религиозно облекло като будистките роби или мюсюлманските бурки. Проблемът се усложни, затова, когато бе постигнат компромис, скаутите се зарадваха, че им е позволено да носят поне част от униформата си един ден месечно.

Тео бързо си взе душ, изми си зъбите, стегнати с шини и на практика невидими под тях, и облече официалната си бежова риза с къси ръкави и със задължителните пагони на съвета, синьо-белите номера на отряда, емблемата на патрула и знака за старшинство. След като ризата беше напълно изрядна и пъхната в джинсите му, Тео старателно нагласи оранжевата кърпа на шията си и я прихвана с официалната скаутска щипка. Когато носеше пълната си униформа, можеше да показва лентата си с отличията за умения, с която се гордееше, тъй като току-що беше получил двайсет и второто и двайсет и третото си отличие — за астрономия и за голф. Ако всичко вървеше по план, Тео щеше да стане „Орле“ през лятото преди девети клас. Целта му — освен да стане скаут „Орле“ — беше да се сдобие поне с трийсет и пет отличия за умения, пъстро избродирани и зашити в безупречна последователност от майка му.