Джон Гришам - Теодор Буун. Заподозрян

Смазан от днешния ден, Тео вкара колелото си през входа. Гил седеше на високо столче до задния тезгях и пиеше кафе.

— Я гледай кой идва пак! — възкликна той.

— Здравей, Гил — поздрави го Тео. — Отново спукана гума.

— Какво се случи? — попита Гил, смъкна се от високото столче и се заклатушка към него.

— Прилича на саботаж.

Гил вдигна кормилото, завъртя предното колело, докато намери срязаното място, и тихо подсвирна.

— Здравата си ядосал някого.

— Не знам кого.

— Според мен е действано с джобно ножче. Със сигурност не е случайно. Нищо не мога да направя, Тео. Трябва да си купиш нова гума.

— От това се страхувах. Колко?

— Би трябвало да знаеш цените по-добре от мен. Осемнайсет долара. Да изпратя ли сметката на баща ти?

— Не, до гуша му е дошло от мен и от гумите за колелото ми. Аз ще платя, но не мога да ти дам осемнайсет долара днес.

— Колко можеш да платиш сега?

— Мога да ти дам десет утре, а останалите — след две седмици. Честна дума, Гил. Дори ще ти подпиша запис на заповед.

— Нали уж беше адвокат, Тео?

— Нещо такова.

— Е, трябва да проучиш по-добре нещата. Чак след като навършиш осемнайсет, можеш да сключваш законни споразумения, включително да подписваш записи на заповед.

— Ама, разбира се, знам го.

— Хайде да сключим сделка по старомодния начин — с ръкостискане. Десет долара утре, останалите осем — след две седмици — протегна Гил мръсната си едра длан и Тео я стисна.

Петнайсет минути по-късно летеше по Парк Стрийт, щастлив, че отново е в движение, но продължаваше да се пита дали денят няма да се вгорчи още повече. Освен това обмисляше каква част от днешните премеждия може да сподели с родителите си. Колкото повече се отдалечаваше от ограбеното си шкафче, толкова по-незначително му се струваше случилото се. Щеше да преживее загубите, колкото и досадни да бяха. Срязаната гума обаче беше друга работа, защото беше замесено и оръжие.

Докато наближаваше правната кантора „Буун и Буун“, Тео неочаквано бе сполетян от ужасяваща мисъл. Ами ако един и същ човек беше обрал шкафчето му, а после беше срязал и гумата му?

„Буун и Буун“ беше малка адвокатска фирма на улица, пълна с други правни кантори, счетоводни къщи и архитектурни ателиета. Навремето, много преди раждането на Тео, всички сгради в тази част на Парк Стрийт бяха жилищни.

Той пренесе колелото си през предните стълби и го облегна на стената близо до вратата — на обичайното място. Озърна се, просто да се увери, че никой не наблюдава него или колелото му. Приемната на входа беше територия на Елза Милър, главната секретарка на кантората и понякога неин шеф. Тя беше пъргава и свръхенергична жена, достатъчно възрастна да бъде баба на Тео — и често се държеше точно така.

Както винаги, Елза скокна от стола зад бюрото си и се метна на Тео още щом го зърна. Бурна прегръдка, болезнено подръпване на ухото му и леко разрошване на косата, но за щастие нямаше целувки. Елза разбираше, че едно тринайсетгодишно момче вече не иска да го целуват. По време на нападението, а според Тео то си беше точно това, тя не млъкваше:

— Тео! Как мина денят ти? Гладен ли си? Ризата ти отива ли на панталона? Написа ли си домашните? Чу ли новината, че Пийт Дъфи скочил от моста?

— Скочил от моста ли? — повтори Тео, отстъпи назад и се измъкна от прегръдката й.

— Ами само една от теориите, но, боже мой, в момента в града се носят толкова много слухове.

— Днес сутринта бях в съда, когато той не се появи — гордо я осведоми Тео.

— Нима!?

— Да.

Елза се оттегли толкова бързо, колкото му се беше нахвърлила, което даде възможност на Джъдж да се приближи да го поздрави. Джъдж по цял ден обикаляше из кантората, наглеждаше всички, спеше на най-различни места и постоянно търсеше нещо за хапване. Обикновено чакаше Тео на две места — или на стола му в дъното на коридора, или на легълце в краката на Елза, откъдето уж пазеше кантората, но в действителност не правеше нищо подобно.

— В кухнята има кексчета с ядки — съобщи му усмихнато Елза.

— Кой ги е правил? — попита Тео.

Въпросът беше основателен. Кексчетата на Елза ставаха за ядене, ако човек умираше от глад, но не и онези, които понякога носеше Дороти, секретарката по недвижимите имоти. На вид бяха като хоросан, имаха вкус на кал, а Джъдж отказваше дори да ги подуши.

— Аз съм ги правила, Тео, и са много вкусни.

— Твоите са страхотни — увери я Тео и се запъти надолу по коридора.