Джон Гришам - Теодор Буун. Заподозрян

— Майка ти е в съда, а баща ти е в другия край на града, за да приключи някаква имотна сделка — осведоми го Елза.

Важна част от работата й беше да следи къде се набират всички, особено господин и госпожа Буун, което беше лесно, понеже тя отговаряше за графиците им, Елза обаче във всеки момент бе в състояние да те осведоми за точното местонахождение на Дороти и на Винс, правния асистент, който работеше като помощник на госпожа Буун. Елза знаеше ангажиментите на всички, уговорените обеди, срещи на кафе, посещения при лекари, клетвени показания, уреждане на заеми, рождени дни, отпуски, годишнини и дори погребения. Веднъж връчи на Дороти съболезнователна картичка за смъртта на баща й — на точната дата три години след погребението на стареца.

Според всекидневното разписание на семейство Буун Тео трябваше (1) да идва в кантората всеки ден след училище, където той (2) се явяваше пред Елза и изтърпяваше нейните ритуали, после (3) се отбиваше в кабинета на майка си за едно бързо „здрасти“, (4) качваше се по стълбите, следван по петите от Джъдж, където правеше пред баща си отчет за свършеното през деня, след това (5) набързо разменяше няколко думи с Дороти и (6) още няколко с Винс, а накрая се затваряше в малката си стая в дъното на сградата, където си пишеше домашните, с които трябваше да приключи преди вечеря. Разбира се, ако имаше да прави нещо друго, например да работи по някоя скаутска задача или да гледа мача по футбол или баскетбол на съучениците си, го освобождаваха от режима в кантората. Той беше още дете, единственото дете на родителите си, а колкото и да бяха строги, те разбираха какво означава да отглеждаш многостранно развито тринайсетгодишно момче.

Тео затвори вратата на тесния си кабинет и извади лаптопа от раницата си. Провери дали местните новини не съобщават нещо ново за Пийт Дъфи. Нито дума за човек, скочил от мост, което изобщо не учуди Тео. Всеизвестно бе, че Елза преувеличава.

На Тео му беше трудно да се съсредоточи, но два часа по-късно беше готов с домашните. Почти. Елза подреждаше бюрото си и се готвеше да си тръгва. Господин и госпожа Буун все още бяха заети някъде извън кантората. Тео огледа колелото си за нови поражения и след като не откри такива, отпраши, следван плътно от Джъдж.

Офисът на Айк беше на втория етаж на стара сграда, собственост на семейство гърци. На първия етаж се намираше ресторантчето им и в офиса горе винаги миришеше на печено агнешко с лук. Тежък удар за обонянието на всеки посетител, не съвсем неприятен, и след толкова много години тук наемателят беше престанал да обръща внимание на миризмата. Айк седеше на дългото си разхвърляно бюро, пиеше бира направо от бутилката и слушаше Боб Дилън, който едва се чуваше от стереото, когато Тео влезе, без да чука, и се стовари на прашен стар стол.

— Как е любимият ми племенник? — зададе Айк неизменния въпрос, с който го посрещаше всяка седмица.

Тео всъщност беше единственият племенник на Айк.

— Страхотно — отговори Тео. — Е, малко съм вкиснат заради процеса.

— Наистина е странно. Цял ден слушам новини и нищо.

След драматичния си провал от известен и уважаван адвокат до изключен от Асоциацията на юристите ексцентричен стар хипар, Айк живееше в покрайнините на подземния свят на Стратънбърг и много неща стигаха до ушите му. В един покер клуб играеше карти с пенсионирани полицаи и адвокати. В друг общуваше с неколцина бивши престъпници като него. Каквато и сензационна история да въртяха медиите, Айк обикновено успяваше да проследи даден слух и да го проучи задълбочено, преди той да се разчуе.

— Е, каква е твоята теория? — попита Айк.

Тео вдигна рамене, като че ли знаеше точно какво се случва.

— Много е просто, Айк. Пийт Дъфи се качва на велосипед някъде след полунощ, кара няколко километра по застлания с чакъл път, среща се със съучастника си, мятат колелото в багажника на автомобил или в каросерията на пикап и отпрашват. — Тео поднесе бързия си разказ небрежно, сякаш беше напълно сигурен, че нещата са се случили точно така, а след като приключи, мислено благодари на господин Маунт.

Айк присви очи, за да асимилира чутото. Челюстта му леко увисна, докато го анализираше. Челото му се набърчи замислено.

— Къде го чу? — попита той.

— Да съм го чул ли? Никъде. Според мен е очевидно, че е станало така. Как иначе ще го обясниш?

Айк почеса брадата си и погледна към отсрещната страна на масата. Често се впечатляваше от зрелостта и житейската схватливост на племенника си, но това поднесено с лекота обяснение на свързаната с Дъфи загадка му се стори малко отрепетирано.