Джон Гришам - Теодор Буун. Заподозрян

Джъдж, който спеше в леглото на Тео, беше буден вече половин час и му беше омръзнало да чака. Скимтеше и настояваше да слезе долу, а после да потича навън. Тео отново нагласи кърпата на врата си, остана доволен от онова, което видя в огледалото, грабна раницата си и хукна надолу по стълбите.

За момента беше забравил за изчезването на Пийт Дъфи.

Майка му, която не беше от ранобудните, пиеше кафе на масата в кухнята и четеше сутрешния вестник.

— Добро утро, Тео. Много си сладък.

— Добро утро — поздрави я той и я целуна по челото. Мразеше думата „сладък“, когато тя я използваше във връзка с него.

Отвори вратата и Джъдж изчезна навън. Пред стола на Тео бяха поставени обичайните неща — кутия с овесени ядки, кутия прясно мляко, купа, лъжица и чаша портокалов сок.

— Никаква следа от Пийт Дъфи — съобщи майка му, забола нос във вестника.

— Няма да го намерят — заяви Тео, повтаряйки казаното многократно по време на снощната вечеря.

— Не съм толкова сигурна. В наше време не е лесно да избягаш от ФБР. Разполагат с много техника.

Тео беше чул и това на вечерята. Приготви си купа с овесени ядки, после отново отвори вратата и Джъдж влетя вътре. Кучето не губеше време сутрин, когато му поднасяха закуската. Тео сипа овесени ядки и мляко в купата му и Джъдж се спусна в атака.

Без да откъсва очи от вестника, госпожа Буун каза:

— Значи днес следобед си по скаутски дела.

Не, мамо, днес е денят на Вси светии.

Не, мамо, всичките ми останали ризи са мръсни.

Не, мамо, просто се опитвам да те заблудя, да си помислиш, че е първият вторник от месеца и евентуално да сбъркаш съдебната зала.

Тео искаше да каже всички тези неща, но понеже беше добър скаут и зачиташе по-възрастните, а освен това беше послушен син и не искаше да ядосва майка си с остроумни забележки, отговори:

— Аха.

— Кога пак ще ходите на лагер? — попита тя и бавно отгърна страницата.

— Следващият петък на езерото Марло.

Отряд 1440 прекарваше поне един уикенд месечно в гората, а лагеруването на открито беше любимото приключение на Тео.

Във всяка стая у семейство Буун имаше поне по един часовник — ясен признак, че тук живеят организирани хора. Часовникът в кухнята показваше осем без пет, а Тео всеки ден привършваше със закуската си точно в осем. След като Джъдж изсърба остатъка от храната си, Тео изплакна и двете купички в мивката, прибра сока и млякото в хладилника и хукна нагоре по стълбите, където обиколи стаята няколко пъти, колкото да вдигне шум. Без да си мие зъбите втори път, той се спусна обратно към кухнята, целуна майка си по бузата и оповести:

— Отивам на училище.

— Имаш ли пари за обяд?

— Разбира се.

— Написал ли си си домашните?

— Всичко е наред, мамо. Ще се видим след часовете.

— Внимавай, Теди, и не забравяй да се усмихваш.

— Ще се усмихвам, мамо.

— Обичам те, Теди.

— И аз те обичам, мамо — подхвърли той през рамо.

Навън погали Джъдж по главата за довиждане. Докато потегляше, повтори думата „Теди“ — досадно семейно умалително, което ненавиждаше. „Малкият сладък Теди“, промърмори си Тео под носа. Махна на господин Нънери, съседа им, който по цели дни седеше на верандата.

Докато се носеше из Стратънбърг, той си спомни вчерашната неприятна случка в задния двор на Бък Надувката и реши да кара по улиците и да спазва правилата. Замисли се и за процеса на Дъфи, за вълнуващото събитие, което нямаше да се състои, защото обвиняемият беше предпочел да стане беглец. Тео си мислеше за много неща, докато летеше по сънените улици на Стратънбърг. Шкафчето му — нямаше търпение да види дали отново са опитвали да го отварят. Срязаната гума на колелото му — възможно ли бе да се случи отново? Омар Чийп и Пако — дали още го държаха под око?

В класната стая разпалено се обсъждаха последните новини около Дъфи. Всяко от шестнайсетте момчета бълваше мнения и сценарии, които беше чуло на вечеря от родителите си. Според един от слуховете пощальон от околността бе забелязал Дъфи, според друг — Пийт Дъфи беше убит от наркобароните, а според трети — той беше в Аржентина жив и невредим. Тео слушаше бърборенето, но не участваше. Доволен беше, че е намерил шкафчето си непокътнато.

Разнесе се звънецът, момчетата излязоха от стаята и тръгнаха по коридора — започваше поредният досаден учебен ден.

Отряд 1440 се събираше в сутерена на сграда, собственост на ВВЧ (Ветераните от войните в чужбина). На горния етаж по-възрастните воини се събираха всеки следобед на карти и на бира, а всеки първи и трети вторник бойскаутите провеждаха долу официалните си сбирки.