Джон Гришам - Теодор Буун. Заподозрян

Защо някой ще реже гумите и ще краде от шкафчето му? На този етап от живота си нямаше врагове освен може би Пако и Омар Чийп, а беше убеден, че тях ги занимават по-важни неща. Те бяха истински злодеи, професионалисти, които надали вършеха мръсната си работа в някаква прогимназия. А и как изобщо биха могли да се промъкнат незабелязано по коридорите на училището? Нямаше начин. И защо ще крадат три резервни инхалатора и шапка на „Туинс“? Не си ги представяше да се навъртат край стойките за велосипеди до пилона на знамето и да дебнат подходящ момент, за да му срежат гумата, или да го следят до сградата на ВВЧ на сбирката на бойскаутите.

Тео подозираше, че вандалската проява е дело на някой ученик. На кого обаче и защо? Беше потънал в тези мисли, когато светът му буквално се разтресе.

Горната половина на вратата, която водеше от неговия кабинет към паркинга зад кантората „Буун и Буун“, се състоеше от четири стъкла. Неочаквано през едно от тях влетя голям камък и навсякъде се разхвърчаха счупени парченца: върху полиците с книги, върху бюрото му, по пода. Джъдж скочи и залая силно. Тео инстинктивно обхвана главата си с две ръце, да не би към него да лети още един камък. Почака няколко секунди, за да успокои дишането си, после се изправи. Рязко отвори вратата, но навън нямаше никой. С ръмжене и лай Джъдж хукна по стълбите и започна да кръстосва малкия паркинг, но не намери нищо.

Камъкът беше колкото топка за софтбол и се бе приземил точно до леглото на Джъдж. Елза влетя в стаичката и възкликна:

— Тео, какво, за бога… — После забеляза строшеното стъкло на вратата. — Добре ли си?

— Така ми се струва — отговори Тео.

— Какво се случи?

— Някой хвърли този камък — обясни Тео и го вдигна. Разгледаха го.

Появи се госпожа Буун и попита:

— Какво става тук?

След нея влезе господин Буун и зададе същия въпрос. Няколко минути изучаваха пораженията и се чешеха по главите. Елза намери парченце стъкло в косата на Тео, но рани нямаше.

— Ще се обадя в полицията — заяви господин Буун.

— Налага се — съгласи се госпожа Буун.

— Имаш ли представа кой го е направил? — попита Елза.

— Не — отговори Тео.

Следобедът се оказа наситен със събития. Тъй като госпожа Буун уреждаше много разводи, все от страна на съпругите, кантората понякога се превръщаше в сцена на неприятни семейни драми. Положението в кабинета на Тео тъкмо се успокои и господин Буун се запъти към заседателната зала, за да позвъни в полицията, когато откъм входната врата се разнесоха високи гласове. Караха се ядосан мъж и креслива жена и кавгата бързо се превърна в ожесточен сблъсък. Жената беше госпожа Трийн, нова клиентка за бракоразводно дело, а мъжът беше съпругът й, господин Трийн. Имаха пълна къща с деца и безброй проблеми, а госпожа Буун се опитваше да ги убеди да отидат на брачна консултация вместо да се развеждат. Според госпожа Трийн съпругът й започнал да проявява склонност към насилие, оскърбявал я и станал направо невъзможен.

Той наистина изглеждаше способен на насилие, докато стоеше прав до бюрото на Елза и ръмжеше на жена си:

— Няма да подаваш молба за развод! Само през трупа ми!

Беше набит, як и брадат, а очите му святкаха гневно.

Госпожа Буун, Елза и Тео влязоха в рецепцията, където се разиграваше семейната сцена.

Господин Буун пристъпи напред и каза:

— Моля ви, поемете си дълбоко дъх и се помъчете да се държите цивилизовано.

Госпожа Трийн се дръпна и застана близо до госпожа Буун. Елза и Тео останаха на заден план, наострили уши и ококорили очи.

— Не мога да живея с теб — каза госпожа Трийн. — Омръзна ми от юмруци и шамари. Вземам децата и се махам, Роджър, и ти нищо не можеш да направиш по въпроса.

— Никога не съм те удрял — отговори той, но никой не му повярва. Господин Трийн имаше вид на кавгаджия, който може да удари когото си поиска.

— Не лъжи, Роджър — каза тя.

— Може би е по-добре да влезем в кабинета ми — спокойно ги подкани госпожа Буун.

— Той има пистолет — каза госпожа Трийн и всички настръхнаха. — В джоба му е.

Погледите се насочиха към джобовете на панталона на господин Трийн и там наистина май имаше нещо опасно.

— Качвай се в колата, Карън — нареди господин Трийн със святкащ поглед и стиснати зъби.

Никой здравомислещ човек не би се качил в колата на този мъж.

— Няма — отговори тя. — Вече няма да изпълнявам заповедите ти.

— Ще ви помоля да си вървите — категорично заяви на мъжа господин Буун.