Джон Гришам - Теодор Буун. Заподозрян

От време на време се случваха дребни кражби. Но модерната система на заключване на новите шкафчета на практика елиминираше подобни прониквания с взлом. Тео огледа коридора в едната посока и после в другата до мястото над големия стенен часовник. От охранителната камера, която стоеше там, беше останала само стойката, защото в момента училището обновяваше системата си за видео наблюдение.

Тео не беше сигурен как да постъпи. Ако съобщеше за кражбата, щеше да прекара следващия един час в кабинета на директорката, за да попълва разни документи. Още по-лошото беше, че щеше да се наложи да отговаря на стотиците любопитни въпроси на приятелите и съучениците си. На влизане в кафето реши да почака, да обмисли случилото се и да се опита да разгадае откъде някой ще знае кода, за да проникне в шкафчето му. Можеше да съобщи и на другия ден.

Срещу два долара си взе купа със спагети, хлебче и бутилка минерална вода. Седна при Чейс и Уди и разговорът бързо се насочи към процеса и изчезването на Дъфи. Докато разговаряха, Тео не се сдържа и се огледа скришом. Беше пълно с осмокласници, но нито един от тях не носеше шапката на Тео. Доколкото му беше известно, той беше единственият фен на „Туинс“ в Стратънбърг.

По време на часа на господин Маунт следобед Тео накратко описа видяното в съдебната зала сутринта, после гледаха местните новини, тъй като историята на Дъфи продължаваше да бъде тема на всеки разговор в града. Все още нямаше следа от беглеца. Интервюираха агент на ФБР, който помоли жителите да съобщят, ако знаят нещо. Засега нямаха представа как е изчезнал Дъфи. Обсъдиха надълго и нашироко сумата от един милион долара, депозирана като гаранция, за да остане на свобода, което пък доведе до няколко версии за финансовото му състояние. Бивш негов бизнес партньор заяви, че познава добре Дъфи, и сподели мнението си, че той „винаги държи големи суми в брой“, скрити на тайни места. Местните репортери направо луднаха от тази сочна клюка.

След училище Тео отново провери шкафчето си и, изглежда, всичко си беше наред. Нищо друго не липсваше. Зачуди се дали да не смени кода, но реши да почака. Смяната не беше проста работа, защото всички кодове се регистрираха в кабинета на директорката. Училището имаше правото да отваря шкафчетата по всяко време, стига да е налице основателна причина, но това се правеше рядко. Поне два пъти досега Тео не си беше затварял вратичката както трябва и на следващия ден учуден я намираше затворена, но не заключена. Често срещан случай сред седмокласниците и осмокласниците, понеже заключващият механизъм изискваше ученикът да натисне и да задържи копчето цели три секунди. Дванайсет-тринайсетгодишните често бързат, разсейват се и не натискат копчето достатъчно дълго.

Когато Тео излезе от сградата и тръгна към колелото си, беше успял да си внуши, че шкафчето му е обрано, но не с взлом. Обеща си да бъде по-внимателен.

Скоро той се изправи пред друг проблем. Отключи веригата на велосипеда си, усука я около кормилото както винаги и потегли. Веднага усети, че предната му гума е спаднала. Слезе от колелото, огледа я и установи, че е продупчена отстрани.

Напоследък никак не му вървеше с колелото. През последните три месеца се беше натъкнал на два пирона, едно парче стъкло от бутилка и една нащърбена тенекия, освен това беше спукал две предни гуми, понеже беше карал безразсъдно. Баща му не остана никак доволен и когато по време на вечеря се повдигна въпросът за цената на велосипедните гуми, стана напрегнато.

Това последно спукване обаче не беше злополука. Някой нарочно беше пробил гумата с остър предмет.

Тео изчака приятелите му да потеглят и едва след това предприе унизителното придвижване към центъра на града, бутайки колелото си по улиците, които сега му се струваха много по-дълги. Чудеше се кой може да му причини подобно нещо и се мъчеше да впише тази последна проява на вандализъм в днешния ден, който не беше преминал никак добре. Свързаното с процеса вълнение се беше изпарило; Омар Чийп и Пако го бяха проследили, докато се връщаше към училището; Бък Надувката едва не го улучи с камък и почти успя да го спипа, когато Тео за втори път прекосяваше двора му; някой беше ограбил шкафчето му; а сега и това — срязана гума на велосипеда, която щеше да резне сериозно и от спестяванията му.

Тео неволно хвърляше поглед през рамо, сигурен, че някой го наблюдава.

Велосипедният сервиз на Гил беше в центъра на града, на три пресечки от сградата на съда, на тясна уличка с частни работилници от двете страни. Химическо чистене, обущарница, фото, пекарна, точилар, който дължеше на Айк пари за данъчните му услуги, и няколко деликатесни магазина. Гил беше един от любимците на Тео — нисък и топчест мъж с огромно шкембе, винаги отчасти скрито от изпоцапана и намаслена работна престилка. Гил продаваше велосипеди и обичаше да ги ремонтира. Магазинът му беше претъпкан с модели във всякакви цветове и размери, като по-малките висяха от големи куки на тавана, а модерните планински байкове бяха подредени на витрините.