Джон Лескроарт - Под подозрение

Джина престорено се понамуси, а очите й развеселено блеснаха.

— Вече има правила? А пък аз си помислих, че сме волни души, които си щуреят.

— И това. Но според мен е по-добре предварително да изясним основните правила. Така ще избегнем неприятностите впоследствие.

— Всъщност те подкрепям в това отношение — каза Джина. Вдигна чашата си, седнала в другия край на дивана. — Да пием за нашата отмираща порода — възрастните, които се разбират.

— Да пием — каза Джед, чукна чашата си в нейната и отпи.

Джина направи същото.

— Добре, вече официално не съм нервна.

— Добре. Аз също.

— Ти и преди не беше.

— Бях малко. След последния път не мислех, че ще дойда тук и ти ще промениш мнението си.

— Е, Джед, не мисля, че това ще стане. Не и тази вечер. — Тя се поколеба преднамерено. — Но имам една идея, ако нямаш нищо против. Макар че може да е малко откачена.

— Откачена не е най-лошата дума на света — стрелна я с поглед той. — Каква е?

— Не, остави.

— Хайде, Джина. Какво?

Тя въздъхна театрално.

— Основното е, че не искам да те уплаша. Онова, което ти казах преди, е вярно. Малко съм пораснала от времето, когато бяхме заедно… Не съм точно същата в… ами в нещата, за които сме заедно.

— Но искаме да се получат, нали?

— Да, искаме.

Джед кимна и продължи да гледа Джина с явно одобрение — учуден, вероятно с удоволствие и със сигурност със също толкова силен интерес. Пресуши напитката си. След това остави празната си чаша и заговори уверено и предумишлено, а в ъгълчетата на устата му започна да се оформя усмивка.

— Много се съмнявам, че каквото и да предложиш ще бъде достатъчно откачено, за да ме сплаши. Какво имаш предвид?

— Ще ти кажа, а ако не искаш, няма значение. Можем просто да си стоим тук.

— Добре, а иначе къде?

— Ами, точно това е идеята ми. В къщата на Стюарт.

За една кратка секунда той не успя да прикрие смайването си. Но след това бързо се овладя и отново се върна в играта.

— В къщата на Стюарт Горман?

Тя се приведе напред и пъхна коляно под тялото си на канапето, явно развълнувана.

— Там няма никой, Джед. А ключът е у мен. Така че можем да се промъкнем, да се качим в спалнята на Стюарт и на Карин и да го направим в тяхното легло. Дотам няма и два километра.

— Да, знам къде е. Просто…

— Не. Всичко е наред. Прав си. Идеята е глупава.

— Не съм го казал.

— Не, наистина няма нищо. Можем да останем тук. — Но под формата на обяснение тя продължи да го навива. — Просто това ми стана… традиция, може да се каже. Чувал ли си за Майл Хай Клъб?

— Разбира се — ухили се Джед. — Всъщност съм член.

— Защо ли не съм учудена? — намуси се престорено тя отново. — Аз не съм. Поне не още. Както и да е, моят личен клуб е нещо подобно. Когато клиентите ми са в затвора и ако имам възможност, ходя в къщите им.

— Майтапиш се. — Конли впери в нея поглед с искрено възхищение. — Ти си адски опасна жена, Джина Роук.

— Приятно ми е да го мисля — кимна тя.

— Колко пъти досега?

— Какво колко пъти?

— Колко пъти си го правила?

— С този ще станат тринайсет. Ако се съгласиш, разбира се. Очаквах номер тринайсети. Трябваше да е нещо специално.

Конли схвана идеята и попита:

— А кои са другите типове? Сигурно ги познавам.

— Сигурна съм.

— Е?

Тя размаха предупредително пръст.

— А, а, а, дискретност, забрави ли? Никой не знае, никой не казва. — Подметна още една примамка. — Освен това не е нужно да е в леглото, ако не искаш.

— И имаш ключовете на Стюарт?

— Аха.

— Къде са сега?

— В чантата ми в спалнята.

Той като че ли не можеше да откъсне поглед от нея и най-накрая каза:

— Защо не отидеш да ги вземеш?

Докато шофираше, Джед сложи ръката си върху бедрото й и го стисна страстно. Тя покри неговата ръка със своята и я задържа там.

— Ако позная името на някой от мъжете, можеш просто да кимнеш — каза той. — Така всъщност не ми казваш.

— Не — отговори тя.

— А правила ли си го с някого повече от веднъж?

Тя стисна ръката му, за да я задържи.

— С двама. Два пъти — без всякакво усилие изчурулика тя. — Но ще ти кажа само толкова.

— Спортисти или филмови звезди?

— О, точно така. С няколко. И от двете групи. И с един владетел на малка арабска държава. — Тя погледна към него. Колкото и да беше откачен разговорът, тя се радваше, че говорят, защото това я караше да се отпусне. — Аз съм само една бедна адвокатка, Джед. Боя се, че не излизам с много знаменитости.

— Изобщо ли няма знаменитости? Добре, а какво ще кажеш за това — ако оставим настрани владетелите, да започнем по ранг. Известни държавни политици?