Джон Гришам - Рекетьорът

Продължаваме да си разказваме истории до три часа през нощта. Вече сме твърде пияни, за да продължим. Ди Рей покрива златото с една завивка, а аз си предлагам услугите да спя на дивана.

Няколко часа по-късно бавно се връщаме към живота. Махмурлукът и умората се компенсират от вълнението заради предстоящата задача. За млад мъж като Ди Рей, живял близо до опитен контрабандист, предизвикателството да изнесе златото ни от страната е нищо работа. Обяснява ни, че вече сме запалени гмуркачи и че е купил невероятно оборудване, което е прибрано в тежки найлонови чували със знака на Американската асоциация на водолазите, всеки със солиден цип и малко катинарче. Сновем из апартамента и вадим маски, шнорхели, плавници, регулатори, кислородни бутилки, колани с тежести, компенсатори, различни уреди, неопрени и дори харпуни, чисто нови и неизползвани. След месец ще се появят в „Ибей“. На мястото на оборудването слагаме по-малки ранички и непромокаеми торби, пълни със златни кюлчета. Мъжете проверяват по няколко пъти тежестта на всяка торба, за да са сигурни, че могат да ги носят. Торбите са обемни и тежки, но така щеше да бъде и ако бяха пълни с водолазно оборудване.

Ди Рей е купил различни пътни чанти, най-здравите, които е намерил, и всичките са на колелца. Слагаме златото в обувки, несесери за бръснене, козметични чантички и дори в две кутии за принадлежности за морски риболов. Когато добавяме и малко дрехи за пътуването, багажът и оборудването ни изглеждат достатъчно тежки да потопят една хубава яхта. Тежестта е важна, защото не искаме да предизвикваме подозрения. Много по-важен обаче е фактът, че всичките петстотин двайсет и четири кюлчета злато вече са прибрани и са на сигурно място. Или поне така се надяваме.

Преди да потеглим, оглеждам апартамента. Навсякъде има разхвърляно водолазно оборудване и опаковъчни материали. Върху масата в кухнята забелязвам празни кутии за пури и ме жегва носталгия. Добре ни послужиха.

В десет часа пристига голям микробус и ние натоварваме вътре чувалите с водолазната екипировка и багажа си. Едва остава място за нас четиримата. Ванеса сяда в скута ми. Петнайсет минути по-късно спираме на паркинг на яхтеното пристанище на Вашингтон. По кейовете има хелинги и стотици най-различни лодки се поклащат лекичко във водата. По-големите са в далечния край. Ди Рей посочва натам и обяснява на шофьора накъде да кара.

Яхтата е лъскава и красива, дълга трийсетина метра, с три палуби, искрящо бяла и се казва „Ръмранър“, „Контрабандистът на ром“, което изглежда някак смътно уместно. На борда удобно могат да нощуват осем души, а екипажът е десетчленен. Месец по-рано Ди Рей е наел яхтата за едно бързо пътуване до Бермудските острови, затова познава капитана и екипажа. Нарича ги по имена. Ние се разпръсваме и започваме да разтоварваме багажа. Двама носачи помагат за водолазните чували и се превиват под тежестта им. Но не за пръв път си имат работа със сериозни гмуркачи. Стюардът събира паспортите ни и ги отнася на мостика. Паспортът на Куин е фалшив, затова чакаме, притаили дъх.

Нужен ни е един час, за да огледаме каютите си, да се настаним и да се приготвим за пътуването. Ди Рей обяснява на членовете на екипажа, че ще държим водолазното оборудване в каютите си, понеже сме маниаци по отношение на екипировката. Те го замъкват в каютите ни.

Когато двигателите заработват, ние се преобличаме като туристи и се събираме на долната палуба. Стюардът ни носи първата бутилка шампанско и поднос със скариди. Бавно потегляме от пристанището и навлизаме в река Потомак. Хората от другите яхти ни хвърлят по някой поглед. Може би е необичайно да видиш яхта с афроамериканци. Тази игра е на белите, нали така?

Стюардът се връща с четирите паспорта. Иска му се да си побъбрим. Обяснявам му, че току-що съм си купил къща в Антигуа и отиваме там да купонясваме. Накрая ме пита какво работя (с други думи, откъде са тия пари) и аз отговарям, че правя филми. Когато той си тръгва, вдигаме тост за любимия ми актьор — Нейтън Кули. Не след дълго сме насред Атлантика и брегът се скрива от поглед.

Каютата ни е голяма за яхта, тоест изобщо не е голяма. С четирите ни сака и двата непромокаеми чувала с водолазна екипировка едва има откъде да минаваме. Леглото обаче става. С Ванеса се упражняваме набързо и после спим два часа.

Три дни по-късно навлизаме в Джоли Харбър в западния край на Антигуа. Плаването е сериозно занимание на острова, затова заливът е пълен с най-различни закотвени лодки. Плъзгаме се покрай тях буквално на сантиметри, без да оставяме почти никаква следа, и се любуваме на планините. Големите яхти са събрани на едно място и нашият капитан бавно вкарва „Ръмранър“ в пролуката между други две прекрасни яхти — едната почти колкото нашата, а другата много по-голяма. В този кратък миг на богаташки живот се поддаваме на изкушението да сравняваме дължината на яхтите. Гледаме по-голямата и си мислим: Кой е собственикът? С какво се занимава? Откъде е? И така нататък. Хората от екипажа ни се суетят и привързват лодката, а след като спират двигателите, капитанът отново събира паспортите и слиза на сушата. Изминава трийсетина метра до малката сграда, влиза вътре и оправя документите.