Джон Гришам - Рекетьорът

Адвокат съм и съм в затвора. Дълга история.

Аз съм на четирийсет и три и вече съм излежал половината от десетгодишната присъда, произнесена от слабохарактерен и лицемерен федерален съдия във Вашингтон, окръг Колумбия. Подал съм всички възможни обжалвания и в напълно изчерпания ми арсенал не е останала нито една процедура, правен механизъм, малко известен законодателен акт, формалност, вратичка или молитва. Нищичко. Познавам закона, затова бих могъл да постъпя като някои затворници и да задръстя съдилищата с камари безполезни искания, молби или други безсмислени операции, но това няма да ми помогне. Нищо няма да ми помогне. Всъщност няма надежда да изляза на свобода още цели пет години, без няколко нищожни седмици, които ще ми опростят накрая за примерно поведение, а моето е образцово.

Не би трябвало да се наричам адвокат, защото формално не съм. Адвокатската асоциация на Вирджиния се намеси съкрушително и ми отне правата малко след като бях осъден. Пише го черно на бяло — присъда за углавно престъпление води до изключване. Отнеха ми правото да практикувам и дисциплинарните ми проблеми бяха надлежно отразени в Адвокатския регистър на Вирджиния. През онзи месец бяха изключени трима адвокати — средно по толкова изгарят.

В моя малък свят обаче съм известен като затворнически адвокат и в качеството на такъв по няколко часа всеки ден помагам на съкилийниците си да решават правните си проблеми. Проучвам обжалванията им и подавам искания и молби, изготвям простички завещания и по някой и друг нотариален акт. Преглеждам договорите на някои „нарушители с бели якички“. Съдил съм правителството за основателни оплаквания, но никога за такива, които намирам за лекомислени. Освен това има и много разводи.

Осем месеца и шест дни след началото на присъдата ми получих дебел плик. Затворниците с нетърпение очакват пощата, но аз преспокойно можех да мина без него. Беше от адвокатска кантора във Феърфакс, Вирджиния, представляваща съпругата ми, която — учудващо — искаше развод. За броени седмици Дион се превърна от подкрепящата ме съпруга, готова да понесе дългото изпитание, в жертва, която отчаяно искаше да избяга. Не можех да повярвам. Прочетох документите в абсолютен шок, с омекнали колене и влажни очи, а когато се уплаших, че току-виж съм ревнал, се прибрах в килията. Трябваше да остана сам. В затвора се проливат много сълзи, но винаги тайно от другите.

Когато напуснах дома ни, Бо беше на шест години. Беше единственото ни дете, но планирахме да имаме още. Сметките са лесна работа, правил съм ги милион пъти. Когато изляза, Бо ще е на шестнайсет, пораснал тийнейджър, а аз ще съм пропуснал десет от най-хубавите години за един баща. Преди да навършат двайсет, момчетата боготворят бащите си и са убедени, че те никога не грешат. Учих го на бейзбол и на футбол, а той ме следваше като пале. Ходехме за риба и на палатка, а понякога в събота сутрин Бо идваше в кантората ми, след като закусехме само по мъжки. Той беше целият ми свят, затова и двамата много страдахме, докато се мъчех да му обясня, че се налага да замина за дълго. Не позволих Бо да ме посещава в затвора. Колкото и да ми се искаше да го притисна в прегръдките си, не можех да понеса мисълта момченцето ми да види баща си зад решетките.

На практика е невъзможно да се бориш за каквото и да било в дело за развод, когато си в затвора и не ти предстои да излезеш скоро. Парите ни, и бездруго не особено много, се бяха стопили след осемнайсетмесечна тежка битка с федералното правителство. Изгубихме всичко освен детето и всеотдайността си един към друг. Синът ни беше като канара, но всеотдайността ни стана на пух и прах. Дион ми обеща, че ще е силна, че ще издържи и ще ме чака, ала след като заминах, действителността се оказала различна. Тя се чувствала нещастна и изолирана в нашето градче. „Хората си шушукат, като ме видят“ — написа ми в едно от първите си писма. „Толкова съм самотна“, проплака в друго. Не след дълго писмата й станаха чувствително по-къси и по-редки. Посещенията й също.

Дион е отраснала във Филаделфия и животът в провинцията така и не й понесе. Когато неин чичо й предложи работа, тя изведнъж се разбърза да се прибере. Преди две години се омъжи повторно и сега Бо, вече единайсетгодишен, тренира с втория си баща. Последните двайсет писма до сина ми останаха без отговор. Сигурен съм, че изобщо не са стигнали до него.