Джон Гришам - Рекетьорът

— Скоро да си говорил с Маркъс? — пита баща ми.

— От месец не съм. Защо?

— Големи неприятности. Някакво момиче забременяло от Делмън. Той е на петнайсет, тя — на четиринайсет.

Клати глава и се мръщи. Делмън още десетгодишен си беше престъпник и семейството винаги се е опасявало, че животът му ще продължи извън закона.

— Първото ти внуче — опитвам се да го разсмея аз.

— Голяма гордост! Петнайсетгодишен идиот, който носи името Банистър, надува корема на четиринайсетгодишно бяло момиче.

Двамата се замисляме над думите му. Срещите ни често се определят не от казаното, а от онова, което остава дълбоко скрито и неизречено. Баща ми е вече на шейсет и девет и вместо да се наслаждава на златните си години, през повечето време ближе рани и се самосъжалява. Не че го виня. След четирийсет и две години брак скъпата му съпруга му бе отнета за част от секундата. Потънал в скръб, той узна, че ФБР проявява интерес към мен, а разследването се разрасна лавинообразно. Процесът ми продължи три седмици и баща ми не пропусна нито ден в залата. Беше съкрушен, докато гледаше как ме изправят пред съда и ме осъждат на десет години затвор. После ни отнеха Бо, и на двамата. А вече и децата на Маркъс пораснаха достатъчно, че да създават сериозни тревоги на родителите си и на всичките си близки.

На цялото ни семейство се полага малко късмет, но надали ще ни споходи.

— Снощи говорих с Руби — осведомява ме баща ми. — Тя е добре, изпраща ти поздрави и ми каза, че последното ти писмо било много забавно.

— Моля те, предай й, че писмата й означават много за мен. Не е пропуснала нито седмица за пет години.

Руби е светъл лъч в нашето разпадащо се семейство. Тя е брачен консултант, а съпругът й е педиатър. Имат три съвършени деца, които не пускат да припарят до своя опозорен чичо Мал.

След дълго мълчание казвам:

— Благодаря ти за чека, както винаги.

— Радвам се да помогна — свива рамене той.

Всеки месец ми изпраща сто долара и аз съм му много признателен. Отиват в сметката ми и ми дават възможност да си купувам неща от първа необходимост като химикалки, листове за писане, книги и прилична храна. Повечето хора от Бялата банда получават чекове от близките си. Буквално никой от Черната не получава нито цент. В затвора винаги разбираш кой има пари.

— Мина почти половината — отбелязва баща ми.

— Още две седмици и ще станат пет години — пояснявам.

— Времето лети.

— Навън може би. Уверявам те, че от тази страна на стената часовникът върви много по-бавно.

— Въпреки това трудно може да повярва човек, че си тук вече пет години.

Така е наистина. Как оцеляваш години наред в затвора? Като не мислиш за времето, за месеците или седмиците. Мислиш за днешния ден — как ще го преживееш, какво ще правиш. Утре, като се събудиш, още един ден ще бъде зад гърба ти. Дните се трупат, седмиците отминават, месеците стават години. И ти осъзнаваш, че си силен, че можеш да функционираш и да оцеляваш, понеже нямаш избор.

— Решил ли си какво ще правиш? — пита ме Хенри.

Всеки месец ми задава същия въпрос, все едно ей сега ще ме освободят. Търпение, напомням си. Той ми е баща. И е тук! А това е много.

— Всъщност не. Има още много време.

— На твое място щях да започна да се замислям — отбелязва той, убеден, че в моето положение щеше прекрасно да знае как да постъпи.

— Току-що завърших трето ниво по испански — казвам с известна гордост.

В Кафявата банда имам добър приятел, Марко, който е отличен преподавател по чужди езици. Лежи за трафик на дрога.

— Май не след дълго всички ще заговорим на испански. Завладяват ни.

Хенри не понася имигранти, не понася никой с акцент, хора от Ню Йорк или от Ню Джърси, безработни или живеещи от социални помощи и смята, че бездомните трябва да бъдат арестувани и заселени в лагери, които в неговите представи ще бъдат по-лоша версия на „Гуантанамо“.

Преди няколко години си разменихме остри думи и той ме заплаши, че ще престане да ме посещава. Загуба на време е да се караме. Няма да го променя. Достатъчно добър е да идва да ме вижда, затова най-малкото, което мога да направя, е да се държа прилично. Аз съм осъден престъпник, той не е. Той е победител, аз съм загубеняк. Това, изглежда, е важно за Хенри, макар да не знам защо. Може би защото съм завършил колеж и после право — непостижима мечта за него.

— Сигурно ще напусна страната — казвам. — Ще отида някъде, където мога да използвам испанския си, например в Панама или в Коста Рика. Топло време, плажове, хора с тъмна кожа. Там не се интересуват дали имаш криминално досие и дали си лежал в затвора.