Джон Гришам - Рекетьорът

Все пак здравият разум надделява. Обикалям около Юниън Стейшън, следвам инструкциите на джипиеса до Фърст Стрийт, после до ъгъла на „Фифт“. Когато паркирам пред сградата, господин Куин Ракър вече хвърчи надолу по стълбите с най-широката усмивка, която съм виждал. Прегръдката ни е дълга и прочувствена.

— Защо се забави толкова? — пита той.

— Пристигнах възможно най-бързо — отговарям.

— Знаех, че ще дойдеш, братле. Никога не съм се съмнявал в теб.

— Имаше съмнения. Много.

И двамата сме смаяни, че сме успели, и в този момент успехът ни е зашеметяващ. Отново се прегръщаме и се хвалим един друг колко сме отслабнали. Отбелязвам, че с нетърпение чакам пак да започна да се храня. Куин признава, че му е писнало да се прави на луд.

— Сигурен съм, че ти идва отвътре — гласи коментарът ми.

Той ме стисва за раменете, вглежда се в лицето ми и отбелязва:

— Сега си почти сладък.

— Ще ти дам името на лекаря. Лека корекция няма да ти се отрази зле.

Не съм имал по-близък приятел от Куин Ракър, а часовете, които прекарахме заедно във „Фростбърг“, докато крояхме плановете си, сега ми се струват като сън. Тогава вярвахме в успеха, защото нямаше на какво друго да се надяваме, но дълбоко в себе си никога не сме смятали сериозно, че ще се получи. Качваме се по стълбите, хванати за ръце, и влизаме в апартамента. Прегръщам и целувам Ванеса, после отново се представям на Ди Рей. Виждал съм го за кратко преди години в стаята за посещения във „Фростбърг“, когато идваше при брат си, но не съм сигурен, че бих го познал на улицата. Няма значение, сега сме кръвни братя, а връзката помежду ни е скрепена с доверие и злато.

Разливаме първата бутилка шампанско в четири кристални чаши — Ди Рей има скъпи вкусове — и се чукваме. Ди Рей и Куин пъхват по един пистолет в джоба си и бързо разтоварваме колата ми. Празненството, което следва, ще изглежда невероятно дори във фантастичен филм.

Шампанското се лее, златните кюлчета са подредени в десет колони на пода в средата на хола, всичките петстотин двайсет и четири, а ние сме седнали на възглавнички край съкровището си. Няма как да не зяпаме глупаво и дори не се опитваме да сдържим смеха си. Понеже съм адвокат и неофициалният лидер, започвам деловата част на срещата с проста сметка. Пред нас има петстотин двайсет и четири кюлчета злато, пет са продадени на сирийски търговец в Маями, четирийсет и едно са на сигурно място в сейф в банка в Антигуа. От скъпия ни приятел Нейтън сме взели общо петстотин и седемдесет кюлчета на стойност около осем и половина милиона долара. Съгласно споразумението ни Ди Рей ще получи петдесет и седем от лъскавите тухлички. Спечели десетте си процента, като осигури парите в брой, с които заловиха Куин, като плати хонорарите на Дъсти, като набави четирите килограма кокаин за Нейтън, както и пистолета и хлоралхидрата, с който го приспах. Ди Рей взе Куин след бягството му от „Фростбърг“, той следеше и освобождаването на Нейтън от затвора, за да знаем точно кога да задействаме проекта. Освен това Ди Рей плати двайсетте хиляди долара депозит за рехабилитационната клиника до Ейкрън за въображаемия проблем на Куин с кокаина.

Ди Рей отговаря за яхтата. Когато се напива, той ни дава подробен списък на разходите си, включително яхтата, общо закръглени на триста хиляди долара. Приемаме, че унция злато се продава за хиляда и петстотин долара, и гласуваме единодушно да му дадем още двайсет кюлчета. Никой не е в настроение да шикалкави, а при такова огромно състояние не е трудно да си великодушен.

В даден неизвестен и непредвидим момент в бъдещето останалите четиристотин осемдесет и осем кюлчета ще бъдат разделени поравно между Куин, Ванеса и мен. Сега това не е важно — спешната задача е да изнесем стоката от страната. Ще е нужно много време, за да превърнем бавно златото в пари, но за това ще се притесняваме после. Засега просто си прекарваме приятно, като пием, смеем се и се редуваме да споделяме своите версии за събитията. Смеем се до припадък, когато Ванеса описва как се е съблякла в къщата на Нейтън и се е показала пред приятелчетата му на входа. Куин разказва за срещата си със Стенли Мъмфри, на която се издал, че знае за Макс Болдуин и за факта, че той е напуснал Програмата за защита на свидетелите и Флорида. Имитира безумния ококорен поглед на Мъмфри при тази смайваща новина. А когато аз описвам втората си среща с Хасан и как съм се опитал да преброя шейсет и една пачки със стодоларови банкноти в пълно с хора кафене, тримата мислят, че ги лъжа.